„Вземахме няколко големи листа милиметрова хартия с размер 60 на 80 см и ги слепвахме - разказва Палмър. - Имайте предвид, че на всеки седем и половина секунди отмятахме контролна точка, което прави почти четиристотин точки за едно-единствено предаване; после ги свързвахме с червена линия и получавахме графика, подобна на тези от фондовата борса на Уолстрийт. Тя бе изпъстрена с покачвания и спадове, а ние си казвахме - я виж, какво става тук! В някои моменти графиката пълзеше по горния ръб на листа, което показваше, че въпросната част от предаването наистина е грабнала вниманието на малките зрители. Попълвахме резултатите от Разсейкото (измерени в проценти) в специална таблица. На места процентът стигаше почти до 100. Средното ниво на ангажираност на вниманието за повечето предавания беше около 85- 90 процента. При такъв резултат продуцентите оставаха доволни. Ако процентът паднеше до 50, всичко трябваше да се преработи.
Палмър изследва и други детски предавания, като „Том и Джери“ и „Капитан Кенгуру“, и сравнява откъсите от тези предавания, които задържат вниманието, със задържащи вниманието откъси от „Улица Сезам4". Цялата информация от изследванията е предоставена на авторите и продуцентите на „Улица Сезам“, за да могат да направят нужните поправки в материала. Един от традиционните митове за детската телевизия например е, че децата обичат да гледат животни. „Продуцентите довеждаха в предаването котка, мравояд или видра и ги оставяха да лудуват за известно време - разказва Палмър. — Смятаха, че ще е интересно. Но нашият Разсейко всеки път оборваше това схващане.“ Огромни усилия са вложени в създаването на персонаж от „Улица Сезам“ на име Мъжът от Азбука, чийто специалитет е играта на думи. Палмър демонстрира, че децата го ненавиждат. Вследствие на което му бият шута. С помощта на Разсейкото също така става ясно, че нито един сегмент от предаването със самостоятелно съдържание не бива да надвишава четири минути, като оптималната продължителност е три минути. Той принуждава продуцентите да опростят диалога и да се откажат от определени прийоми, заимствани от телевизията за възрастни. „С изненада установихме, че на предучилищната ни аудитория не й харесва когато възрастните персонажи влизат в пререкания помежду си - спомня си той. — Не им допада и когато няколко души говорят едновременно. Инстинктът кара продуцентите да се опитат да фокусират вниманието върху дадена сцена като създадат объркване. То има за цел да покаже, че се случва нещо вълнуващо. Оказа се обаче, че нашите деца отвръщат поглед при подобни ситуации. Вместо да го приемат като знак за нещо вълнуващо, те го приемат като знак за нещо объркващо. И загубват интерес.“
„След третия или четвъртия сезон рядко се случваше да направим откъс, който ангажира вниманието под 85 процента. Почти нямахме резултати между петдесет или шейсет процента, а ако все пак това станеше, откъсите биваха преработвани. Нали знаете теорията на Дарвин за оцеляване на най-пригодните? Ние притежавахме система, е която определяхме кое е най-пригодното и решавахме какво да оцелее.“
Но най-важното откритие, което Палмър прави с помощта на Разсейкото, датира от самото начало - още преди да бъде излъчено предаването. „Беше лятото на 1969 г. и оставаше месец и половина до датата на излъчване на първия епизод - спомня си Лесър. — Казахме си - нека рискуваме. Да завършим пет епизода (по час всеки) още преди първото излъчване и да видим какво сме постигнали.“ За да подложи на проверка епизодите, Палмър отива във Филаделфия през третата седмица на юли и ги показва на групи деца в предучилищна възраст в шейсет различни къщи из целия град. Задачата му не е лесна. По това време жегата във Филаделфия е непоносима, което прави децата неспокойни и невнимателни. Освен това през същата тази седмица „Аполо 11“ каца на Луната и по понятни причини много от децата предпочитат този исторически момент пред „Улица Сезам“. Най-неприятното от всичко обаче се оказват самите резултати от Разсейкото на Палмър. „Онова, което установихме - казва Лесър, - почти ни съсипа.“