Ако можете да проследите движението на фовеята на даден човек и това, върху което е фокусирана, ще можете да прецените с изключителна точност върху какво попада погледът на този човек в действителност и каква информация получава той. Едва ли ще се учудите, ако ви кажа, че специалистите по телевизионни реклами са вманиачени на тази тема. Ако правите реклама за бира с красив фотомодел, за вас ще е важно да знаете дали средностатистическият двайсет и две годишен мъж от зрителската аудитория, към която е насочена рекламата, фиксира погледа си само върху модела или все пак го премества и върху бирената кутия. През 1975 г. екипът на „Улица Сезам“ се обръща към Харвардския университет по същата причина - за да си отговори на въпроса дали когато децата гледат „Оскар слива звуци“ или „Прегръдка“ те се учат да четат, или просто следят мъпетите.
Експериментът се провежда с двайсет и едно деца на четири- и петгодишна възраст, чиито родители ги водят във Факултета по педагогика на Харвардския университет в продължение на една седмица. Едно по едно децата сядат в стар бръснарски стол с тапицирана облегалка за главата, разположен на около метър пред 17-инчов цветен телевизионен монитор. Отляво на монитора е поставен уред за следене на очите с инфрачервени лъчи, марка „Гълф и Уестърн“; той е внимателно настроен, така че да следи движението на фовеята на всеки от участниците. Резултатите показват, че „Прегръдка“ има огромен успех. 76 процента от всички фиксирания на очите са върху буквите. Нещо повече, 83 процента от децата фиксират очите си върху буквите в последователност отляво надясно - с други думи, те имитират самия процес на четене. От друга страна, „Оскар слива звуци“ е пълен провал. Само 35 процента от всички фиксирания са върху буквите. И нито едно от децата не чете буквите отляво надясно. Къде е проблемът? Първо, буквите не е трябвало да са в долния ъгъл на екрана, защото, както показват повечето изследвания на очните движения, когато хората гледат телевизия, те фиксират очи в центъра на екрана. В случая обаче този проблем е вторичен - по простата причина, че децата не гледат буквите, защото гледат Оскар. Казано иначе, те следят фотомодела, а не бирената кутия. „Добре си спомням епизода „Оскар слива звуци“ - казва Флаг. - Оскар беше много активен.
Създаваше истинска суматоха на заден план, а думата въобще не беше близо до него. Той движеше устата и ръцете си много енергично. В ръцете му имаше разни неща. Децата много се разсейваха. Въобще не се фокусираха върху буквите, защото Оскар беше твърде интересен.“ И така, Оскар е прилепчив, а урокът не е.
3.
Поуката от „Улица Сезам“ е следната: ако внимателно обмислиш структурата и формата на материала, можеш значително да повишиш неговата прилепчивост. Възможно ли е обаче да се направи предаване по- прилепчиво дори от „Улица Сезам“? Този въпрос си задават в средата на 90-те трима млади телевизионни продуценти от телевизионната компания Никълоудиън в Манхатън. Въпросът е съвсем уместен. Все пак „Улица Сезам“ е продукт на 60-те, а в последвалите три десетилетия са направени важни стъпки в изследването на детския ум. Тод Кеслър - един от продуцентите на Никълоудиън - даже е работил в „Улица Сезам“ и е напуснал предаването с известно неудовлетворение. Не харесвал забързания му „журнален“ формат. „Обожавам предаването - казва той, - но винаги съм смятал, че детското внимание не е краткотрайно и че децата спокойно могат да седят неподвижно поне половин час.“ Кеслър смята традиционните детски програми за твърде статични. „Тъй като децата все още не боравят добре с думи (част от тях изобщо не могат да говорят), е много важно историята да бъде разказана визуално - продължава Кеслър. - Телевизията е визуално средство и ако искаш посланието да стигне до зрителя, да бъде по-въздействащо, трябва да се възползваш от това. Има толкова много детски предавания, които са изградени само от диалози. Това затруднява детската аудитория.“ Една от колегите на Кеслър - Трейси Сантомеро, е израснала с „Улица Сезам“ и споделя същите опасения. „Ние искахме да се поучим от това предаване и да направим още една крачка напред - казва Сантомеро. - Телевизията е чудесно средство за образование. Но до ден днешен никой не се е възползвал от потенциала й. Използват я без въображение. Бях убедена, че това може да се промени.“