Така те създават предаването „Загадките на Блу“. То е с продължителност от половин, а не един час. В него не участва цяла актьорска трупа, а само един актьор - Стийв - двайсетинагодишен младеж със свежо присъствие, който е облечен в панталони с цвят каки и фланела за ръгби и играе ролята на водещ. Вместо да се придържа към журналния формат от няколко различни по съдържание сценки, всеки епизод следва една-единствена сюжетна линия. Тя разказва за приключенията на един анимационен герой - куче на име Блу. Предаването е плоско и двуизмерно, прилича по-скоро на видеоверсия на книжка с картинки, отколкото на телевизионно шоу. Темпото умишлено е забавено. Сценарият е осеян с мъчително дълги паузи. Липсват хуморът, играта на думи и остроумието, с които се отличава „Улица Сезам“. Един от анимационните герои в предаването - пощенската кутия - се нарича просто Пощенска кутия. Други двама постоянни герои - лопата и ведро - се наричат просто Лопата и Ведро. Причината главният герой - кучето Блу - да носи това име е, че е синьо на цвят (на английски blue означава синьо -бел. прев.). На нас, възрастните, ни е трудно да гледаме „Загадките на Блу“ без да си зададем въпроса как е възможно то да бъде по-успешно от „Улица Сезам“ Но то е. Само няколко месеца след дебюта си през 1996 г. „Загадките на Блу“ изпреварва по рейтинг „Улица Сезам“. При проверката с Разсейкото „Загадките на Блу“ успява да задържи детското внимание много по-добре от своя съперник. Дженингс Брайънт, изследовател в сферата на образованието от Университета в Алабама, провежда серия от когнитивни тестове със 120 деца, чиято цел е да сравни постиженията на децата, които редовно гледат „Загадките на Блу“, с постиженията на деца, които гледат други образователни предавания.
„След шест месеца започнахме да установяваме големи различия - казва Брайънт. — Статистически значими разлики имаше по почти всички показатели за гъвкаво мислене и способност за разрешаване на проблеми. Ако тестът се състоеше от шейсет въпроса, децата, които гледаха „Загадките на Блу“, отговаряха правилно на петдесет от тях, а тези от контролната група - само на трийсет и пет.“ „Загадките на Блу“ е може би едно от най-прилепчивите телевизионни предавания, правени някога.
Как така едно толкова непривлекателно предаване става по-прилепчиво дори и от „Улица Сезам“? Отговорът е, че при всичките си безспорни достойнства „Улица Сезам“ има редица дребни, но не маловажни недостатъци. Да вземем например упорития му стремеж към остроумничене. Още от самото начало „Улица Сезам“ цели да се хареса и на децата, и на родителите. Това произтича от схващането, че една от големите пречки пред децата (особено онези от по-бедните семейства) е, че родителите им не ги поощряват и не вземат участие в тяхното образование. Създателите на „Улица Сезам“ искат да направят предаване, което майките ще гледат заедно с децата си. Ето защо “Улица Сезам“ е осеяна с толкова много елементи „за възрастни“, с непрестанна игра на думи и препратки към масовата култура от рода на „Театър за чудоври“16 или пародията на Самюел Бекет „В очакване на Елмо“. (Главният сценарист на предаването Лу Бъргьр казва, че кандидатствал за работа в „Улица Сезам“, защото много му допаднал един скеч с жабока Кермит, който гледал със сина си през 1979 г. „Беше една от онези налудничави приказки. Търсеха някаква принцеса в беда. Кермит тича при своята мъпет-принцеса и казва (тук Бъргьр имитира чудесно Кермит): „Извинете, вие принцеса в беда17 ли сте?“ А тя отвръща: „Това на какво ти прилича? На гащиризон?“ Помня, че си казах: „Страхотно. Трябва да си намеря работа в това предаване.“)
Проблемът е, че децата в предучилищна възраст не схващат подобни шеги - хумор от рода на сложната игра на думи „distress/this dress“ може да ги разсее. Още един добър пример за това е епизодът от „Улица Сезам“, наречен „Рой“, който се излъчва през 1997 г. в навечерието на Коледа. Той започва с това как Голямото пиле среща пощальонка, която се появява за пръв път на „Улица Сезам“. Пощальонката подава на Голямото пиле пощенски пакет, а то веднага се озадачава. „Щом сте тук за първи път“, пита то, „откъде знаете, че аз съм Голямото пиле?“