От това обаче следва, че децата имат затруднения с предмети, наричани по два различни начина, или предмети, които променят имената си. На детето му е трудно да разбере, че дъбът е едновременно дъб и дърво. То би могло да предположи, че в конкретния случай дърво означава множество дъбове.
Ето защо идеята, че Голямото пиле вече не иска да му викат Голямо пиле, а Рой, с почти абсолютна сигурност ще обърка едно дете в предучилищна възраст. Как е възможно някой, който си има име, да реши да има друго име?! Голямото пиле казва, че Голямо пиле е просто описателно название за типа животно, което то представлява, а на него му е нужно конкретно име. То не желае да бъде дърво. Иска да бъде дъб. Но три- и четиригодишните деца не разбират, че едно дърво може същевременно да бъде и дъб. Така че - ако изобщо разбират какво се случва - децата най-вероятно си мислят, че Голямото пиле се опитва да се превърне в нещо друго: в друг вид животно или група от животни. А нима това е възможно?
Съществува и по-дълбок проблем. „Улица Сезам“ е журнално предаване. Един средностатистически епизод се състои от най-малко четирийсет отделни сегмента с продължителност не повече от три минути - сцени от улицата, в които участват хора и мъпети, плюс анимация, а също и кратки филмчета, заснети извън студиото. С епизоди като този за „Рой“ от края па 90-те сценаристите на предаването за първи път се опитват да обединят някои от тези сегменти в общ сюжет. През по-голяма част от съществуването на предаването сегментите са напълно независими; всъщност много от новите епизоди на „Улица Сезам“ се създават като се смесват новозаснети сцени от улицата и анимационни фрагменти и филмирани сцени от архива на предаването.
Създателите са имали своето основание да изградят „Улица Сезам“ по този начин. Смятали са, че децата в предучилищна възраст могат да задържат вниманието си само върху кратки, пределно ясни сегменти. „След като анализирахме закономерностите в това как гледат децата, открихме, че те обичат предаването „Laugh-In“ („Смехории“) - казва Лойд Морисет, един от основателите на „Улица Сезам“. - Този факт оказа силно влияние върху „Улица Сезам“ през първите й години. Смешни, сравнително кратки реплики от по едно изречение. Децата явно ги харесваха.“ Създателите на „Улица Сезам“ са още по-силно впечатлени от въздействието на телевизионните реклами. Шейсетте години са златният век за Медисън Авеню. По онова време изглежда съвсем логично, че щом една 60- секундна телевизионна реклама може да накара едно четиригодишно дете да яде овесени ядки за закуска, значи може да го накара да се заинтересува и от азбуката. Всъщност една от причините създателите на предаването да бъдат привлечени от Джим Хенсън и неговите мъпети, е фактът, че през 60-те Хенсън ръководи рекламна къща, която се радва на огромен успех. Много от най-известните мъпети са създадени за рекламни кампании: Голямото пиле в действителност е вариант на двуметров змей, направен от Хенсън за реклами на Ла Чой18; Бисквитеното чудовище е рекламен символ на Фритолей19; Гроувър е герой от промоционални филмчета за IBM. (Рекламите с мъпети на Хенсън от 50-те и 60-те години са невероятно смешни, но същевременно доста провокативни и изпълнени с черен хумор, което съвсем разбираемо отсъства при работата му за „Улица Сезам“.)
„Според мен най-съществената формална характеристика на една реклама е, че тя се отнася за едно единствено нещо. Продава една идея - казва Сам Гибън, един от първите продуценти на предаването. - Хрумването „Улица Сезам“ да се раздели на малки сегментчета, всеки от които изпълнява своя собствена образователна задача (като заучаването на една-единствена буква), е похват, заимстван до голяма степен от рекламата.“
Но дали този рекламен принцип важи и при образованието? Според Даниел Андерсън някои по-нови изследвания сочат, че децата всъщност не обичат рекламите толкова, колкото се е смятало преди, защото „в рекламите не се разказват истории, а историите са нещо, което притежава особено значение за подрастващите.“ Първоначалната версия на „Улица Сезам“ е пълната противоположност на разказната форма: по замисъл предаването представлява сбор от скечове, между които няма връзка. „Не само рекламите оказаха влияние върху ранните предавания - казва Андерсън. - Имаше и теоретична предпоставка, а именно схващанията на влиятелния детски психолог Пиаже, според когото детето в предучилищна възраст не може да проследи един дълъг разказ.“ След средата на 60-те обаче тази теория се преобръща с главата надолу. Възможно е децата на три, четири и пет години да не са способни да следят сложни сюжети и сюжетни линии. Но днес психолозите са убедени, че разказната форма е безусловно от основно значение за тях. „Това е единственият начин за едно дете да подреди света и преживяванията си - казва Джером Брунър, психолог от Нюйоркския университет. - Те не могат да се позоват на теорията за причината и следствието или на някаква друга взаимосвързаност и затова превръщат всичко в истории. Когато се опитват да осмислят живота си, децата представят преживяванията си във вид на разказ и го използват като основа за по-нататъшни размишления. Ако не успеят да уловят нещо като разказ, те не го запомнят много добре и не могат да се върнат към него за последващо осмисляне.“