В началото на 80-те Брунър участва в интересен проект, наречен „Разкази от креватчето“, който е от решаващо значение за промяната във вижданията на много детски специалисти. Проектът изучава двегодишно момиченце от Ню Хейвън на име Емили, чиито родители - и двамата университетски професори - забелязват, че вечер, преди да заспи, дъщеря им си приказва. Заинтригувани от това, те поставят малък касетофон в креватчето й и няколко вечери седмично в продължение на петнайсет месеца записват както своите разговори с Емили докато я слагат да си легне, така и онова, което тя си говори преди да заспи. Тези записи - общо 122 на брой — се анализират от група лингвисти и психолози начело с Катрин Нелсън от Харвардския университет. Учените откриват, че разговорите, които Емили води със себе си, са по-интересни от разговорите, които води с родителите си. Истината е, че са значително по-сложни. Каръл Ф. Фелдман, една от участничките в екипа, който анализира записите на Емили, по-късно пише:
„Като цяло езикът й, когато говори сама на себе си, е толкова по-богат и по-сложен (от този, който използва когато говори с възрастни), че всички ние, които изучаваме развитието на езика, започнахме да си задаваме въпроса дали специализираната литература по въпросите на придобиването на езикови умения всъщност не подценява някои аспекти от овладяването на езика при малките деца. Щом родителите й загасят светлината и излязат от стаята, Емили демонстрира смайващо владеене на сложни езикови форми. Това и за миг не би ни хрумнало, ако се позоваваме само на нейната ежедневна реч.“
Фелдман има предвид както речника и граматическите умения на Емили, така и най-важното — структурата на нейните монолози. За да си обясни и подреди нещата, които й се случват, тя си измисля свои истории, свои разкази. Понякога тези истории са, както ги наричат лингвистите, „времеви“ разкази. Емили си измисля история, за да се опита да обедини различни случки, постъпки и чувства в една цялостна структура - процес, който е от решаващо значение за умственото развитие на детето. Ето една от историите на Емили, когато тя е на възраст 32 месеца - цитирам я дословно, за да подчертая колко сложен е езикът на децата, когато говорят сами на себе си:
„Утре като се събудим, първо аз и татко, и мама, и ти... ще закусим, ще закусим както обикновено правим, а после ще играем и щом татко си дойде, ще дойде и Карл и ние ще си поиграем малко. После Карл и Емили и двамата ще слязат до колата с някого, ще се возим до детската градина (шепнешком), а като стигнем там, всички ще излезем от колата, ще влезем в детската градина, татко ще ни целуне и ще си отиде, а ние ще кажем ,довиждане“. Той ще отиде на работа, а ние ще си играем в детската градина. Това си е доста забавно! Защото понякога аз ходя в детската градина, понеже е ден за детска градина. Понякога оставам с Танта по цяла седмица. Понякога си играем на мама и татко. Но обикновено, понякога аз, хм, о, ходя на детска градина. Но днес ще ходя на детска градина сутринта. Сутринта татко... както обикновено ще ядем закуска, както правим обикновено и после ще... после ще... да играем. И после ние, после ще иззвъни звънецът на вратата и влиза Карл, и после Карл, и после ние ще ходим да играем, и после...“
Емили описва петъчната си програма, но не някой конкретен петък. В нейните очи това е идеалният петък, петъкът, в който всичко, което й се иска да се случи, се случва. „Това — както пишат Брунър и Джоан Лукариело в своя коментар за откъса – е
„...забележителен опит да си изгради свят. Тя използва тонални ударения, удължаване на ключови думи и един вид „повторно разиграване на събитията“, напомнящо на възстановка в документален филм (ние буквално виждаме с очите си как Карл влиза през вратата). Сякаш за да подчертае, че всичко е под неин контрол, тя произнася монолога си ритмично, почти напевно. Дори си позволява да коментира задоволството си от начина, по който се развиват нещата (Това си е доста забавно!).“