Трудно е да не се зачудим на успеха на „Улица Сезам“ след като сме видели това доказателство за важната роля, която играе разказът. Защото въпросното предаване пренебрегва един от най-важните начини за достигане до малкото дете. При това наличието на хумор за възрастни допълнително отслабва притегателната му сила. И въпреки това предаването е успешно. В това се състои геният на „Улица Сезам“ — че посредством превъзходния си сценарий, плюс топлината и обаятелност- та на мъпетите, предаването успява да преодолее непреодолими при други обстоятелства пречки. На нас обаче вече не ни е трудно да разберем как е възможно да бъде направено детско предаване, което е по-прилепчиво от „Улица Сезам“. То трябва да бъде съвършено директно, без игрословици и хумор, които да объркват децата. То трябва да ги учи на мислене по същия начин, по който те самите учат себе си - под формата на разказ. Тъкмо това прави „Загадките на Блу“.
4.
Всеки епизод от предаването „Загадките на Блу“ е направен по един и същи начин. Водещият Стийв представя на децата някаква загадка, в която участва анимационният герой - кучето Блу. В едно от предаванията предизвикателството е да се познае коя е любимата приказка на Блу. В друго — коя е любимата му храна. За да помогне на децата да разгадаят ребуса, Блу оставя след себе си поредица от насочващи следи - предмети, които носят отпечатъка на лапата му. Между разкриването на уликите Стийв играе с децата поредица от игри - минизагадки, които са тематично свързани с голямата загадка. Така например, в предаването за любимата приказка на Блу една от мини- загадките представя Стийв и Блу на гости при Трите мечки20. Паничките с каша на татко мечок, мама мечка и малкото мече са разместени и задачата на Стийв и Блу е, с помощта на публиката, да подредят паничките правилно. В хода на предаването Стийв и Блу минават от един анимационен декор към друг - от дневната се местят в градината, после посещават фантастични места, като минават през вълшебни двери, повеждайки децата на откривателско пътешествие, докато в края на всяка история Стийв най-накрая се завръща в дневната. В този момент, който е и кулминацията на всяко предаване, той се настанява в едно удобно кресло, за да поразсъждава — естествено, в буквалния свят на „Загадките на Блу“ това кресло е известно като „Креслото за мислене“. Стийв си блъска главата над трите насочващи следи на Блу и се опитва да намери отговора.
Дотук всичко е коренно различно от „Улица Сезам“. Но макар да обръщат гръб на една част от наследството, създателите на „Загадките на Блу“ заимстват някои идеи от „Улица Сезам“, които им се струват сполучливи.
Скоро след това (при това съвсем случайно) авторите на „Улица Сезам“ откриват защо децата обичат повторенията толкова много. Във въпросния откъс този път участва актьорът Джеймс Ърл Джоунс, който декламира азбуката. Според първоначалния замисъл Джоунс прави дълги паузи между буквите с идеята там да се вмъкнат други елементи. Но Джоунс, както сигурно се досещате, има толкова внушително присъствие на екрана, че продуцентите на предаването оставят епизода както си е и го повтарят отново и отново в продължение на години: буквата А или Б се появява на екрана, после следва дълга пауза, след това Джоунс произнася буквата с гръмовния си тембър и тя изчезва. „Забелязахме, че при първото излъчване децата извикват името на буквата веднага след Джоунс - казва Сам Гибън. - След няколко повторения децата започват да реагират на появата на буквата преди актьора, по време на дългата пауза. След достатъчно на брой повторения те вече знаят коя буква да очакват и започват да я произнасят преди да се появи. Децата усвояват в следната последователност: първо научават как се казва буквата, после се научават да свързват названието й с нейното изображение, и най-накрая - последователността на буквите в азбуката.“ За възрастните хора непрекъснатите повторения са отегчителни, защото ни карат да изживяваме едно и също нещо няколко пъти. Но за малките деца повторението не е скучно, защото всеки път когато гледат едно и също нещо, те го изживяват по напълно различен начин. В Работната група за детска телевизия идеята да се изучава чрез повторение е наречена Ефектът на Джеймс Ърл Джоунс.
„Загадките на Блу“ е предаване, което разчита главно на Ефекта на Джеймс Ърл Джоунс. Вместо да пускат нови епизоди един след друг и след това да ги излъчват като повторения - както става с другите телевизионни предавания, - продуцентите от Никълоудиън излъчват един и същи епизод на „Загадките на Блу“ пет дни подред, от понеделник до петък, и едва тогава преминават към следващия. Както можете да предположите, Никълоудиън не прегръщат идеята от самото начало. Налага се Сантомеро и Андерсън да ги убеждават. (Помага и фактът, че Никълоудиън не разполагат с нужните пари, за да продуцират цял сезон на „Загадките на Блу“). „Занесох пилотното предаване вкъщи и дъщеря ми, която по това време беше на три години и половина, го гледаше непрекъснато - казва Андерсън. - Следях я внимателно. Тя го изгледа цели четиринайсет пъти, без ентусиазмът й видимо да намалее.“ Същото се случва и когато подлагат на проверка пилотното предаване. Показват епизода на деца в предучилищна възраст в пет последователни дни. Вместо вниманието и разбирането им постепенно да спадне, то се засилва с всеки изминал ден от седмицата. Изключение правят само най-големите - петгодишните, чието внимание отслабва в самия край на седмицата. Подобно на децата, гледали Джеймс Ърл Джоунс, малките зрители реагират по различен начин при всяко поредно излъчване на предаването - все повече се оживяват и започват да отговарят на все по-голям брой от въпросите на Стийв все по-бързо. „Представете си света на едно дете в предучилищна възраст - то е заобиколено от неща, които не разбира, неща, които са новост за него. При малкото дете движещата сила не е стремежът към новото, както е при по-големите деца, а стремежът към неща, които са разбираеми и предсказуеми - казва Андерсън. - За малките деца повторението е наистина ценно. Те имат потребност от него. Когато гледат едно предаване многократно, те не само го разбират по-добре - което им вдъхва своеобразна увереност - но, предвиждайки какво ще се случи, те, струва ми се, изпитват истинско чувство на себеутвърждаване и започват да чувстват собствената си значимост. А „Загадките на Блу“ подсилва това усещане, защото децата чувстват, че участват в нещо. Те чувстват, че помагат на Стийв.“