„По-добре да минем към следващата насочваща следа.“
Втората серия от загадки бяха малко по-трудни. Имаше рисунка на птица. Децата трябваше да кажат какво прави птицата - отговорът е, че пее; после трябваше да обяснят защо пее. Ставаше дума за бобри и червеи, докато стигнат до втората насочваща следа на Блу - айсберг. Ана и Уокър бяха все така объркани. И така продължиха към третата серия, в която надлъж и нашир се разказваше за рибите. Шърман им показа рисунка на малка риба, стаена на морското дъно, която следи с очи голяма риба.
„Защо рибата се крие?“, попита Шърман.
Уокър: „Заради голямата риба.“
Ана: „Защото тя ще я изяде.“
Стигнаха до третата улика. Тя представляваше картонена изрезка на отпечатъка на една от лапите на Блу. Шърман взе отпечатъка и започна да се приближава към децата, поклащайки го.
„Какво прави това?“, попита тя.
Уокър съсредоточено смръщи лице. „Ходи като човек“ - каза той.
„Като човек ли движи тялото си?“ - попита Шърман.
„Поклаща се“ - каза Ана.
Шърман мина през всяка от насочващите следи подред: черно и бяло, лед, поклащане.
Настъпи пауза. Изведнъж лицето на Уокър светна. „Пингвин!“, извика той, радостен от своето откритие. „Пингвинът е черно-бял. Той живее върху леда и се поклаща!“
„Загадките на Блу“ се превръща в успешно откривателско пътешествие само когато насочващите следи са в подходяща последователност. Началото на предаването трябва да е по-лесно, за да може малките зрители да придобият увереност, после постепенно трудността се увеличава, като пред децата се поставят повече предизвикателства, които ги карат да следят разказа. Първата група загадки - за мравоядите и слоновете - трябваше да бъде по-лесна от гатанките за бобрите и червеите, които пък от своя страна трябваше да са по-лесни от гатанките за рибите. Наслагването на пластовете е онова, което кара децата да гледат предаването по четири-пет пъти: при всяко следващо гледане детето се усъвършенства, започва да отгатва правилно, задълбочавайки се все повече в предаването, докато накрая вече успява да предвиди всеки отговор.
След сутринта, прекарана в забавачницата, екипът на предаването анализира резултатите от загадките една по една. 13 от 26 деца бяха отгатнали правилно, че мравоядите ядат мравки, което не е достатъчно висок процент за първа гатанка. „Държим началото на всяко предаване да бъде убедително“, споделя Уайлдър. После продължават нататък, прелиствайки записките си. Резултатите от загадката за бобрите карат Уайлдър да се намръщи. Когато им бяха показали рисунка на вир с бобри, децата не се бяха справили добре с първия въпрос („Какво прави бобърът?“), за сметка на втория, където са получили 19 от 26 правилни отговора („Защо го прави?“). „Нивата са разместени“, казва Уайлдър. Тя държи лесният въпрос да е първи. Минават на въпросите за рибите: „Защо малката риба се крие от голямата?“ Шърман вдига глава от записките си. „Ето един страхотен отговор: „Малката риба се крие, защото не иска да уплаши голямата“ Всички се разсмиват.
Накрая стигат до най-важния въпрос. Правилно ли са подредени насочващите следи? Уайлдър и Гилман са поднесли уликите по сценарий: лед, походка с поклащане, после черно и бяло. Четири от 17 деца са отгатнали, че става дума за пингвин още след първата улика, шест - след втората, и още четири - след всичките три. После Уайлдър се обръща към Шърман, която е представила насочващите следи в различен ред: черно и бяло, лед, поклащане.
„От общо 9 деца, нито едно не даде отговор след първата насочваща следа - съобщава тя. - След леда едно-единствено дете отговори правилно, а след поклащането - общо шест.“
„Значи поклащането беше ключовата ти насочваща следа? Явно върши работа - отвръща Уайлдър. - А междувременно даваха всякакви други предположения, нали?“
„О, да - казва Шърман. - След първата насочваща следа имаше предположения за куче, крава, мече-пан да и тигър. След леда имаше предположения за полярна мечка и пума.“
Уайлдър кимва. Последователността на загадките при Шърман кара децата да мислят в колкото е възможно по-широки рамки в началото на предаването, като запазва тайната за пингвина до края. Първоначалната последователност, която им се е струвала най-подходяща при писането на сценария, издава отговора прекадено бързо. Подредбата на Шърман държи децата под напрежение, което липсва при първоначалната подредба. Екипът за проучвания е прекарал една сутрин с група деца и е получил точно това, което му е нужно.
Промяната е съвсем дребна. Но понякога малката промяна е напълно достатъчна.
Вследствие на всички тези примери започва да се оформя една дефиниция за прилепчивост, която е в пълен противовес на онова, което подсказва интуицията ни. Ундърман не пуска рекламите си в най-гледаното време, а в най-евтиното - което противоречи на един от основните принципи на рекламата. Той заменя модерните рекламни визии с на пръв поглед безвкусната примамка за съкровище, скрито в „златно ковчеже“. От своя страна Левънтал открива, че агресивният подход - да се изплашат студентите, за да се ваксинират против тетанус - е неуспешен, а онова, което наистина дава резултат, е получаването на карта, от която не се нуждаят и на която е начертан пътят до клиниката, който те много добре познават. „Загадките на Блу“ пък се отърсва от остроумието и оригиналността, които превръщат „Улица Сезам“ в най-любимото телевизионно предаване на своето време, създавайки един муден детски сериал, изпъстрен с буквализми, а всеки нов епизод се повтаря в пет поредни дни от седмицата.