На всички ни се иска да вярваме, че най-важно за силното въздействие на една идея е нейното съдържание. Но в нито един от разглежданите по-горе примери съдържанието на това, което се казва, не е променено съществено. Повратът настъпва в резултат на незначителни промени в начина, по който е представено посланието - мъпетът застава зад всяка от буквите на думата „HUG“ („прегръдка“), докато я произнася; в едни и същи сценки участват заедно анимационни герои и актьори; епизодите и смешките се повтарят по няколко пъти; паузите, които прави Стийв след като зададе някой въпрос, се удължават с една секунда, или пък в ъгъла на рекламното каре се поставя едно малко златно ковчеже. С други думи, вододелната линия между неприязънта и одобрението, между епидемията, която стига до поврат, и епидемията, която не се разраства, понякога е много по-тънка, отколкото предполагаме. След неуспеха във Филаделфия създателите на „Улица Сезам“ не изхвърлят цялото предаване на боклука. Те просто създават персонажа, наречен Голямото пиле и това променя всичко. За да накара студентите да се ваксинират, Хауърд Левънтал не удвоява усилията си да ги стресне. Той просто добавя карта и упътване с часовете за ваксинация. Законът за малцината гласи, че съществуват изключителни личности, които са в състояние да предизвикват епидемии. Нужно е само да ги открием. Поуката от прилепчивостта е същата. Съществува прост начин да се поднесе информацията така, че при подходящите обстоятелства да не можем да й устоим. Единственото, което е нужно, е да го открием.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Силата на контекста
(Първа част)
СЛУЧАЯТ „БЪРНИ ГЬОЦ“. РЪСТ И СПАД НА ПРЕСТЪПНОСТТА В НЮ ЙОРК
На 22 декември 1984 г., събота преди Коледа, Бърнард Гьоц излиза от апартамента си в Гринич Вилидж, Манхатън, и се отправя към метростанцията на ъгъла на Четиринайсета улица и Седмо авеню. Той е слаб мъж, към четирийсетте, с пясъчноруса коса и очила. Облечен е в дънки и яке. Бърни Гьоц се качва на експресен влак номер две в посока центъра на Манхатън и сяда до четирима чернокожи младежи. Във вагона има около двайсетина човека, но повечето са седнали в другия край, възможно по-далеч от четиримата тийнейджъри, които, както ще си спомнят по-късно свидетели, „вдигат врява, блъскат се един в друг“ и „се държат хулигански“. Единият от тях — Трой Канти — се е излегнал върху седалката.
- Как е хавата? - подхвърля той на Гьоц още с влизането на мъжа във вагона.
Гьоц не му обръща внимание. След малко Канти и друг от тийнейджърите - Бари Алън, се приближават към Гьоц и му искат пет долара, а трето момче, на име Джеймс Рамзър, показва на Гьоц издутия си джоб, като дава да се разбере, че в него има пистолет.
- Какво искате? - пита Гьоц.
- Да кихнеш петарка - отговаря Канти.
Гьоц се вглежда в лицето на момчето. „Беше доволен от себе си - споделя по-късно той, - усмивката му грееше.“ По някаква причина тази усмивка и това изражение отприщват гнева на мъжа.
Той изважда хромиран 38-милиметров „Смит и Уесън и изстрелва по един куршум във всяко от момчетата. Четвъртото момче — Даръл Кейби — се свлича на пода, крещейки от болка. Гьоц се приближава към него и подхвърля: „На тебе май нищо ти няма. Ето ти още един.“ След което изстрелва последния, пети куршум в гръбнака на момчето и го парализира за цял живот.
В суматохата някой дръпва аварийната спирачка. Останалите пътници се разбягват към съседните вагони. На място остават само две вкаменени от ужас жени. „Надявам се, че всичко е наред“, любезно им казва Гьоц. „Да“, отвръща плахо първата. Втората лежи на пода вцепенена. „Всичко наред ли е?“, пита и нея Гьоц, и след като отново остава без отговор, задава въпроса си за трети път. Жената кимва утвърдително. На местопроизшествието се появява кондуктор, чийто първи въпрос към Гьоц е дали не е полицай. „Не - отвръща Гьоц, - не знам защо го направих.“ Замисля се. „Искаха да ме оберат.“