Кондукторът нарежда на Гьоц да предаде пистолета си. Гьоц отказва. Прекосява предната част на вагона, сваля предпазната верига на една от вратите, скача на релсите и се изгубва в мрака на тунела.
През следващите дни стрелбата в метрото се превръща в основна тема за всички американски медии. Оказва се, че и четиримата младежи са с криминални досиета. Кейби вече е бил арестуван за въоръжен грабеж, а Канти - за кражба. В деня на стрелбата три от четирите момчета са имали в джобовете си отвертки. В очите на нюйоркската общественост четирите момчета са въплъщение на уличната престъпност, от която се страхуват почти всички в града.
Мнозина виждат в лицето на Бърни Гьоц ангел-отмъстител. Таблоидите го наричат „поразяващият стрелец“ и „защитникът от метрото“. В радиопредавания с директно включване на слушателски обаждания хората наричат Гьоц герой. Той е човекът, изпълнил тайното желание на всеки нюйоркчанин, който някога е бил нападан, ограбван или заплашван.
Седмица след стрелбата, в навечерието на Нова година, Гьоц се предава в един полицейски участък в Ню Хемпшър.
В деня на екстрадирането му до Ню Йорк в. „Ню Йорк Поуст“ излиза с две подредени една до друга снимки на първа страница: на едната е Гьоц с наведена глава и белезници на ръцете при отвеждането му в ареста, а на другата е единият от младежите на излизане от болницата - тъмнокож, предизвикателен, с качулка, която покрива очите му, и ръце, скръстени на гърдите. Заглавието гласи: „Гьоц в белезници, раненият гангстер на свобода“.
Когато се гледа делото, съдът с лекота произнася оправдателна присъда по обвиненията в нападение и опит за убийство, а вечерта след произнасянето на присъдата в квартала на Гьоц хората спонтанно излизат, за да отпразнуват свободата му.
1.
Случаят „Бърни Гьоц“ се е превърнал в символ на един тъмен период в историята на Ню Йорк, през който престъпността в града достига епидемични размери. През 80-те години на XX в. в града годишно се извършват повече от 2 000 убийства и 600 000 тежки престъпления. Условията в градското метро по това време могат да бъдат описани единствено като хаос.
По всяка вероятност, когато в края на 1984 г. Бърни Гьои се качва в експресен влак номер две от станцията на ъгъла на Четиринайсета улица и Седмо авеню, перонът е бил слабо осветен, а стените са били влажни и покрити с графити. Много вероятно е влакът да е закъснял, защото през същата година пожарите и дерайлиралите вагони в метрото са ежедневно явление. Направените от полицията снимки показват, че вагонът, в който инцидентът се случва, е бил мръсен, подът - осеян с боклуци, а стените и таванът - плътно покрити с графити. Това не е нещо необикновено. През 1984 г. всеки един от шестте хиляди вагона в парка на нюйоркското метро, с изключение на някои от експресите за центъра, е покрит с графити от горе до долу, както отвън, така и отвътре. През зимата вагоните са студени и почти не се отопляват. През лятото са горещи до задушаване, тъй като климатични инсталации няма. Днес след станцията на Четиринайсета улица и Седмо авеню експрес номер две ускорява до над 40 мили в час към станцията на улица „Чембърс“. Но влакът на Гьоц едва ли се е движел бързо. През 1984 г. в системата на метрото съществуват 500 „червени“ зони, в които релсите са увредени, а скоростта на влаковете е ограничена до 15 мили в час.
През този период гратисчийството в метрото е обичайно явление и причинява на Транспортното управление годишни загуби от почти 150 милиона долара. Ежегодно в метрото се извършват 15 000 углавни престъпления — цифра, която в края на десетилетието достига 20 000. Пътниците са подложени на такъв тормоз от страна на просяци и дребни престъпници, че броят им спада до най-ниското си ниво в историята на града. Уилям Братън, който е ключова фигура в започналата по-късно борба на Ню Йорк срещу тежката престъпност и който се мести в града след като е живял в Бостън, е смаян от видяното. В биографията си той описва нюйоркското метро през 80-те години по следния начин:
„След безкрайно чакане се сдобих с жетон, който се опитах да пусна в автомата. Процепът се оказа запушен - умишлено! Не успяхме да влезем по този начин и се отправихме към страничния вход, където някакъв неугледен служител придържаше една от металните вратички с ръка и прибираше жетоните на пътниците. Междувременно негов колега беше залепил уста за процепа на един от автоматите и се опитваше да изсмуче заседналата в него монета. Лигите му се стичаха по автомата. Повечето хора се чувстваха неудобно от цялата ситуация и нямаха никакво желание да се конфронтират със служителите. Други, без да плащат, минаваха под, над, покрай или през бариерите. Беше нещо като глава „Транспорт“ на Дантевия „Ад“.“