Дотук нещата са сравнително ясни. Но принципът за Силата на контекста ни учи, че ние не просто сме чувствителни, а сме извънредно чувствителни към промените в заобикалящата ни среда. Освен това контекстуалните промени, които са в състояние да предизвикат една епидемия, често са доста различни от тези, за които бихме се сетили.
3.
Да се върнем на престъпността в Ню Йорк. През 90-те години като цяло тежката престъпност в Съединените щати намалява по ред сравнително очевидни причини. През този период нелегалната търговия с крек-кокаин, станала причина за вълната от насилие между различни банди и търговци на наркотици, започва да намалява. Благодарение на рязкото подобрение в икономиката на страната, мнозина, които иначе биха се подмамили по пътя на престъпността, намират легална работа. Освен това се наблюдава и обща тенденция към застаряване на нацията, което означава, че все по-малко хора се намират във възрастовата група, извършваща най-много престъпления - мъжете между 18 и 24 г.
Отговорът на въпроса - защо в нивата на престъпност в Ню Йорк настъпва поврат- обаче е малко по-сложен. По времето, когато този процес започва, икономиката на града е все още в застой. В началото на 90-те години най-бедните градски квартали са все още силно засегнати от намаляването на социалните помощи. Утихването на търговията с крек-кокаин безспорно е фактор, но тази трайна низходяща тенденция е започнала доста отдавна. Във всеки случай подобна тенденция би довела до постепенна промяна, а спадът на престъпността в Ню Йорк е всичко друго, но не и постепенен. Що се отнася до общото застаряване на американското население, през 90-те години Ню Йорк всъщност се различава от тенденцията в страната - в него живеят много млади имигранти, пристигнали в града през предходното десетилетие. Очевидно причината за спада в епидемията от престъпност е някъде другаде.
Най-интересният кандидат за това „някъде другаде“ е Теорията за счупените прозорци на криминолозите Джеймс К. Уилсън и Джордж Келинг. Уилсън и Келинг смятат че престъпността е неизбежна последица от общото безредие. Ако някой от прозорците на дадена къща остане счупен задълго, минувачите скоро ще си направят заключение, че няма кой да се погрижи за ремонта и че собствениците не ги е грижа. Скоро ще бъдат счупени още прозорци и чувството за анархия постепенно ще се разпростре от сградата към улицата, като посланието на всичко това е, че безредието е позволено. Двамата криминолози твърдят, че в един град сравнително дребни проблеми - като графитите, агресивните просяци и безредието в организацията на движението - подканят към по-сериозни престъпления:
„Крадците и обирджиите, независимо дали са професионалисти, или не, знаят, че вероятността да бъдат идентифицирани или заловени в квартали, където потенциалните им жертви се чувстват некомфортно, е по- малка. Крадецът отчита, че щом един квартал не може да попречи на просяците да безпокоят минувачите, вероятността да бъде извикана полиция при кражба също е по-малка.“
Това е теория за престъпността като епидемия. Според нея престъпността е заразителна - също като модата. Тя може да започне със счупен прозорец и да обхване цяла една общност. Критична роля в епидемиите от престъпност обаче имат не хората - Свързващите хора като Луис Вайсбърг или Знаещите като Марк Алпърт, а някоя характерна черта на заобикалящата ни среда, като например графитите.
В средата на 80-те години Транспортното управление в Ню Йорк кани Джордж Келинг като консултант в борбата срещу престъпността в метрото и, постъпвайки на работа, той предлага на Управлението да приложат на практика Теорията за счупените прозорци. Предложението е прието, като за директор на метрото е назначен Дейвид Гън, на когото е поверена цялостна реконструкция на метрото за милиарди долари. Мнозина доброжелатели съветват Гън да не се занимава с графитите в метрото, а да се съсредоточи върху по-големите проблеми, като престъпността, надеждността на композициите и състоянието на инфраструктурата. Такъв съвет не звучи неразумно. Да се тревожиш, че метрото е покрито с графити, в момент, когато цялата система е пред срив, изглежда почти толкова безсмислено, колкото да почистваш палубите на „Титаник“, когато пред него вече се вижда айсбергът. Но Гън не отстъпва: „Графитите бяха символ на срива в системата. За мен беше ясно, че за да възстановя организацията и мотивацията на служителите, трябва да спечеля битката срещу графитите. Без нея всички реформи в управлението и обновяването на инфраструктурата просто нямаше да имат ефект. Планирахме да пуснем нови влакове, всеки от които струваше по десетина милиона долара, и ако не направехме нищо, за да ги защитим от графитите, съдбата им беше ясна - щяха да станат жертва на вандалите на втория ден.“