Дейвид Гън създава нова управленска структура, която да се захване с почистването на метрото и изготвя подробен график как това да стане - линия по линия, влак по влак. Първа е линия номер седем, която свързва центъра на Манхатън с Куинс. При вагоните от неръждаема стомана работниците свалят графитите с разтворители, а боядисаните вагони покриват с нов пласт боя. Гън се придържа към правилото, че след като вагонът е „отвоюван“, не трябва да има отстъпление и не трябва да се допуска отново да бъде изрисуван. „Бяхме се вманиачили на тази тема“, казва Гън. На последната спирка на линия едно в Бронкс, където влаковете спират преди да обърнат и да потеглят обратно за Манхатън, Гън открива пункт за почистване на графити. Ако някой от вагоните пристигне изрисуван, рисунките или биват премахвани на място, или вагонът се спира от движение за почистване. Забранено е „мръсните“ вагони да бъдат смесвани с „чистите“. Идеята е да се изпрати недвусмислено послание към вандалите.
„В Харлем на Сто трийсет и пета улица имахме едно депо, където влаковете нощуваха - спомня си Гън. - Знаехме, че поставянето на графити върху един влак отнема на хлапетата три нощи. През първата те боядисваха страните на влака в бяло. През втората, след като боята вече беше изсъхнала, очертаваха контурите на рисунките, а на третата ги оцветяваха. Изчаквахме ги да завършат работата си, след което отивахме и заличавахме всичко. Това беше послание към тях. Ако искаш да прекараш три нощи от времето си, за да съсипеш един влак - добре. Но делото ти няма да види бял свят.“
Почистването на графити в метрото продължава от 1984 до 1990 г. Тогава като началник на Транспортна полиция в града започва работа Уилям Братън, с което започва вторият етап от отвоюването на метрото. Братън, също като Гън, е последовател на Теорията за счупените прозорци. Всъщност негов интелектуален наставник е точно Джордж Келинг, а първата му стъпка като шеф на полицията е толкова донкихотовска, колкото и тази на Гън.
Независимо че тежката престъпност на територията на метрото е рекордно висока, Братън решава да се заеме първо с гратисчиите. Защо? Защото смята, че гратисчийството, подобно на графитите, е сигнал към хората - малък символ на безредието, който подканя към по-сериозни нарушения. По това време приблизително 170 000 души дневно по един или друг начин използват системата на метрото без да плащат. Някои от тези хора са деца, които просто прескачат вратичките, а възрастните ги насилват с тяло. А когато двама или трима започнат да мамят системата, останалите, които иначе не биха и помислили да нарушават закона, си правят извода, че щом може да е безплатно за някои, може да е безплатно и за тях. И така проблемът се разраства лавинообразно. Той се задълбочава и от факта, че борбата срещу този вид нарушения не е никак лесна. Транспортна полиция смята, че не си струва да губи времето си в преследване на гратисчиите, защото всяко нарушение е на стойност от 1.25 щ.д., а по спирките и във вагоните стават много по-сериозни престъпления.
Но Уилям Братън не се отказва. Той е колоритен, харизматичен човек с очевидни лидерски качества и скоро присъствието му се усеща от всички. Съпругата му остава да живее в Бостън и това му позволява да работи извънредно. За да се запознае с проблемите и да набележи адекватни решения, Братън прави среднощни обиколки на метрото. На входовете на спирките с най-много гратисчии той поставя групи от по десетина полицаи в цивилни дрехи, които залавят нарушителите, слагат им белезници и ги оставят да стоят на показ, „докато се събере група“. Идеята е да се заяви на хората колкото е възможно по-ясно, че полицията вече не прощава на нарушителите.
Преди Братън да постъпи на работа, полицаите са се въздържали да преследват гратисчиите, защото арестът на един-единствен нарушител, превозването му до участъка, попълването на необходимите формуляри и изчакването те да бъдат обработени отнемало цял ден - и всичко това за нарушение, за което предвиденото наказание е малко повече от плясване по ръцете. Братън преоборудва един градски автобус в подвижен полицейски участък със собствена арестантска клетка, апаратура за снемане на пръстови отпечатъци, телефон и факс, като така цикълът по залавяне и обработване на нарушителите е сведен до един час. Освен това новият началник на Транспортна полиция изисква от подчинените си всички арестанти да бъдат проверявани за криминално досие. Оказва се, че един от всеки седем е с висящо дело за предишно престъпление, а един на всеки двайсет носи някакъв вид оръжие. Полицаите бързо се убеждават, че акцията с гратисчиите има смисъл. „За ченгетата беше като златна мина - пише Братън. - Всеки арест беше като шоколадово яйце, не знаеш какво ще излезе от него. Пистолет? Нож? Криминално досие? Извършител на убийство?... Не след дълго лошите момчета се усетиха и започнаха да си оставят оръжието вкъщи и да си плащат билета.“