Още през първите месеци от постъпването на Братън на работа броят на изхвърлените от станциите на метрото за пиянство и непристойно поведение се утроява. Между 1990 и 1994 г. броят на арестите за леки престъпления - онези, които преди минавали незабелязано - се увеличават петкратно. Братън превръща Транспортна полиция в организация, която се занимава с дребните нарушения, с малките неща от живота под земята.
След избирането на Рудолф Джулиани за кмет на Ню Йорк през 1994 г. Братън е назначен за началник на градската полиция и прилага същата стратегия, но този път за целия град. Той дава инструкции на служителите си да се борят срещу всички нарушения, които засягат качеството на живота на гражданите - например срещу миячите, които атакуват шофьорите по кръстовищата и искат пари за миене на предните стъкла, както и срещу всички надземни аналози на гратисчиите и рисувачите на графити в метрото. „Поради множеството ограничения предишната администрация на полицията беше с вързани ръце - казва Братън. - Ние й развързахме ръцете. Засилихме прилагането на закона срещу пиянството и уринирането на публични места. Арестувахме многократните нарушители на обществения ред, включително и такива, които хвърлят празни стъклени бутилки по улиците и участват в сравнително дребни увреждания на собственост... Ако пикаеш на улицата, отиваш в затвора.“ Когато престъпността в града започва да спада - бързо и рязко, както в метрото - Братън и Джулиани посочват една и съща причина: дребните, наглед незначителни нарушения срещу качеството на живота в града имат критично значение за разпространението на по-сериозни престъпления.
Теорията за счупените прозорци и Теорията за силата на контекста са всъщност едно и също. В основата и на двете е идеята, че в развитието на една епидемия може да настъпи поврат, ако се коригират дребни подробности в непосредствената среда, в която тя се разпространява.
Всъщност това е една доста радикална идея. Да се върнем за малко на конфронтацията между Бърни Гьоц и четиримата младежи в метрото. В някои от полицейските доклади се посочва, че по време на инцидента поне двама от тях са били дрогирани. Всички те живеят в общински жилища в Клермонт Вилидж - един от най-западналите квартали в Южен Бронкс. По онова време Кейби е обвиняем по дело за въоръжен грабеж, Канти е бил арестуван за притежание на крадени вещи, а Алън - за опит за нападение. И тримата са осъждани за леки престъпления - като се започне от нанасяне на телесна повреда и се стигне до дребна кражба. Две години след инцидента в метрото Рамзър е осъден на двайсет и пет години затвор за изнасилване, кражба, содомия, блудство, престъпно използване на огнестрелно оръжие и притежание на крадени вещи. Едва ли за някого е изненада, че хора като него се замесват в такъв тежък инцидент.
Но да се вгледаме по-внимателно и в Бърни Гьоц... Извършеното от него съвсем не е нормално. Статистиката показва, че белите хора с професия рядко стрелят по тъмнокожи младежи. Но от биографията на Бърни Гьоц разбираме, че той също е човек, който лесно се замесва в ситуации, в които има насилие. Баща му бил човек със суров нрав и малкият Бърни често ставал обект на гнева му. В училище съучениците му го тормозели, включвали го в игрите винаги последен и Бърни често си тръгвал от училище разплакан. Бил самотно дете. След завършване на висшето си образование работи за „Уестингхаус“ - компания, която строи ядрени подводници. Но не се задържа там дълго. Непрекъснато е в конфликт с началниците си „заради техни пропуски и нарушения“. Понякога той нарушава правилата на компанията и профсъюзите, като извършва работа, която му е забранена по договор. Бърни Гьоц живее под наем в апартамент на Четиринайсета улица в Манхатън, близо до Шесто авеню, в квартал, който е свърталище на наркопласьори и бездомници. След настаняването му един от приятелите му - портиер в същата сграда - е жестоко пребит от гангстери, а Гьоц е завладян от манията „да прочисти квартала“. Непрекъснато се оплаква от една изоставена вестникарска будка, която служи като боклукчийска кофа на скитниците и смърди на урина. Една нощ будката мистериозно изгаря, а на следващия ден Гьоц почиства останките. Веднъж на събрание в квартала казва нещо, с което шокира всички: „Единственият начин да изчистим тази улица е да се отървем от латиносите и неграта“. През 1981 г., на влизане в метростанцията на Канал стрийт, Гьоц е нападнат от трима тъмнокожи младежи. Той побягва, но тримата тръгват след него, вземат стереоуредбата, която носи, набиват го и накрая с все сила го захвърлят в една врата, като му причиняват трайно увреждане на гръдния кош. С помощта на чистач, който си тръгва от работа, Гьоц успява да залови единия от нападателите. В полицейския участък обаче му се налага да дава показания в продължение на шест часа, а нападателят му е освободен след само два часа и в крайна сметка е обвинен единствено в нарушение на обществения ред. Изживяното го огорчава и озлобява. Гьоц подава молба за разрешително за огнестрелно оръжие. Отказват му. През септември 1984 г. умира баща му. Три месеца по-късно той стреля по четиримата тъмнокожи младежи в метрото.