Накратко казано, това е човек, който има проблем с авторитетите. Наскоро той е преживял унижение и е твърдо убеден, че системата не работи. Лилиан Рубин, биограф на Гьоц, твърди, че изборът му да живее на Четиринайсета улица едва ли е случаен: „В този квартал за Бърни като че ли има нещо привлекателно. В обстановката има недостатъци и неудобства, които на психологическо ниво му осигуряват поводи за гняв, който той така или иначе таи в себе си. Гьоц отбягва вътрешните си проблеми, като насочва гнева си към външния свят. Той роптае срещу мръсотията, шума, пияниците, престъпността, търговците на наркотици и наркоманите. И не без основание. Но куршумите на Гьоц са насочени към цели както в настоящето, така и в миналото му.“
Ако приемем този начин на разсъждение, случилото се в експресен влак номер две през 1984 г. започва да ни се струва неизбежно. Четирима хулигани се изправят срещу човек с явни психически проблеми. Фактът, че стрелбата става в метрото, изглежда по-скоро случаен. Гьоц би стрелял в тези момчета дори и да го бяха засекли в „Бъргър Кинг“.
Повечето официални обяснения на криминални постъпки следват подобна логика. Психиатрите говорят за престъпниците като за хора с осакатено психическо развитие; хора, които са имали патологични взаимоотношения с родителите си; хора, на които са им липсвали подходящи примери за подражание. В сравнително по-новата научна литература се говори за гени на престъпността, които предразполагат дадени индивиди към криминални действия. Съществуват многобройни научнопопулярни трудове на консервативни автори, които определят престъпността като морален провал на обществото, училището и родителите. Според авторите институциите и семейството са неспособни да възпитават у децата разбиране за добро и зло. По същество всички тези теории са начин да се каже, че престъпниците са определен тип личности, които се отличават с безчувственост към нормите на обществото. Хората с накърнено психическо развитие не знаят как да поддържат стабилни взаимоотношения. Хората с генетична предразположеност към насилие губят контрол над себе си при обстоятелства, в които нормалните хора могат да запазят спокойствие. Хората, които не са научени да различават доброто от злото, не осъзнават кое поведение е правилно и кое - не. Хората, които растат без бащи и в бедност, незащитени от ударите на расизма, не се съобразяват със социалните норми, както това правят онези, израснали в здрави семейства от средната класа. В този смисъл Бърни Гьоц и четиримата бандити в метрото са заложници на своя собствен, неправилно функциониращ свят.
Но какво внушават Теориите за счупените прозорци и силата на контекста? Точно обратното. Според тях престъпниците не само не действат по свои, вътрешни причини и не живеят затворени в собствения си свят, но всъщност са силно чувствителни към околната среда. Те са нащрек за всякакви промени в нея и от нея получават импулс за извършване на престъпления. Това е една твърде радикална и в известен смисъл невероятна идея. Според нея поведението е функция на социалния контекст. През 60-те години либералите излагаха подобни аргументи, но те говореха за значението на основни социални фактори и твърдяха, че престъпността е резултат от натрупвана с години социална несправедливост, от структурни икономически неравенства, от безработицата, от расизма и от пренебрегването на отделни групи хора от страна на обществото и институциите. Ако искате да спрете престъпността, казваха либералите през 60-те, трябва да предприемете някои наистина героични мерки. Теорията за силата на контекста обаче твърди, че най-важни са малките мерки и че конфликтът между Бърни Гьоц и четиримата тъмнокожи младежи в крайна сметка няма много общо с обърканата психика на Гьоц и с произхода и бедността на младежите. Инцидентът всъщност е обусловен от скритите послания на графитите и гратисчийството в метрото. Според Теорията за силата на контекста, за да се справите с престъпността не е необходимо да се занимавате с големите социални проблеми, а да заличите графитите и да арестувате гратисчиите. Епидемиите от престъпност имат повратни точки, точно толкова прости и разбираеми, колкото сифилисът в Балтимор или модното увлечение по обувките „Хъш пъпис“. Затова и казвам, че Теорията за силата на контекста е радикална. Джулиани и Братън не само че не са консерватори, както често ги наричат, а по въпросите на престъпността всъщност застъпват най-крайните либерални позиции, които можем да си представим - толкова крайни, че е почти невъзможно да бъдат приети. Как е възможно онова, което се случва в главата на Бърни Гьоц да няма значение? И ако наистина е така, защо е толкова трудно да повярваме на този факт?