След 36 часа у един от затворниците се появяват признаци на истерия и се налага той да бъде освободен. След него същото се случва е още четирима души. Диагнозата на психолозите е „остра депресия и състояния на гняв, плач и силна тревожност“. Първоначално намеренията на екипа са експериментът да продължи в продължение на две седмици, но краят му е обявен след едва шест дни. „Сега осъзнавам - казва един от участниците, след като всичко приключва, - че колкото и да смятах, че действам по собствена воля, всъщност през не малка част от времето това не е било така.“ Друг споделя: „Започнах да губя идентичността си, да се отдалечавам от човека, когото наричам със собственото си име и който доброволно бе пожелал да влезе в този затвор. За мен това беше и си остава затвор, аз не гледах на него като на експеримент или на симулация. Просто бях номер 416. Бях се превърнал от личност в номер. И номер 416 трябваше да взема решения какво да прави.“
Заключението на Зимбардо е, че съществуват ситуации, които са по-силни от това, към което сме предразположени. Ключовата дума тук е „ситуация“. Зимбардо не говори за средата, в която сме израснали, нито за други значими биографични обстоятелства. Той не отрича, че начинът, по който са ни отгледали родителите, оказва влияние върху характера и постъпките ни, нито пък, че училищата, които сме посещавали, приятелите ни и кварталите, в които живеем, влияят върху поведението ни. Несъмнено всички тези неща са от значение. От значение са и гените, чиято роля за оформянето ни като личности Зимбардо също не отхвърля. Повечето психолози смятат, че природата - или, с други думи, генетиката - дава обяснение на около петдесет процента от човешкото поведение. Зимбардо обаче твърди, че съществуват моменти, места и условия, при които голяма част от онова, към което сме предразположени, спира да действа и че срещу това не са застраховани и нормалните хора от добри училища, щастливи семейства и хубави квартали.
Същата теза намира потвърждение, може би още по-категорично, в поредица от забележителни експерименти, проведени през двайсетте години от двама нюйоркски учени - Хю Хартсхорн и М. А. Мей. В експериментите участват близо единайсет хиляди ученици на възраст между осем и шестнайсет години, които в продължение на няколко месеца са подложени на десетки тестове за честност. Ще се спра на някои от тестовете по-подробно.
Част от тях са стандартни тестове за оценка на знанията и уменията, разработени от Института за изследвания в областта на образованието - организация- предшественик на института, който сега разработва тестовете CAT. В езиковата част например децата трябва да допишат изречения, като попълнят липсващите думи: „Горкото …. …. ….. …, няма какво да …. …. …. …, то е гладно.“ Аритметичната част съдържа задачи от вида: „Ако килограм захар струва 20 цента, колко ще струват три килограма захар?“ В експеримента на Хартсхорн и Мей обаче децата разполагат с три пъти по-малко от необходимото за решаване на теста време и повечето от тях не успяват да се справят с голяма част от него. Провеждат се два теста. След първия оценката на резултатите се прави от преподавателите.
На следващия ден на учениците се раздава нов тест с въпроси, които, макар и различни по съдържание, са със същата трудност. Този път обаче децата сами трябва направят оценка на работата си, като за целта получават ключ с верните отговори. Преподавателският надзор върху процеса на самооценка е минимален. Целта на Хартсхорн и Мей, както казах, е да направят проверка на честността на учениците. Времето отново е недостатъчно и децата и този път не смогват да се справят с всички задачи, но сега те разполагат с отговорите и имат достатъчна възможност да фалшифицират резултатите. За да измерят честността на всеки от тях, Хартсхорн и Мей правят сравнение на резултатите от двата теста.