Същото е вярно и при хората.
Ето един пример. Имате четири карти. Върху всяка от тях има буква или цифра. Върху две от картите са изписани буквите А и Г, а върху останалите цифрите 3 и 6. Колко карти трябва да обърнете, за да докажете, че всяка карта с гласна от едната страна има четно число на обратната страна? Отговорът е две: картата с буквата А и картата с числото 3. Повечето хора обаче обикновено дават грешен отговор, като или казват, че трябва да се обърне само една карта - тази с буквата А, или че трябва да се обърнат картите с буквата А и с числото 6. Задачата е трудна.
Но за да довърша мисълта си, ще ви дам още един пример. Четирима души се намират в бар. Един пие кола, друг е на шестнайсет, трети пие бира, а четвърти е на двайсет и пет. Ако приемем, че законът не разрешава консумацията на алкохол на лица под двайсет и една години, личните карти на кои от посетителите на бара трябва проверим, за да се уверим, че той се спазва? Сега отговорът е лесен. Аз съм почти сигурен, че всеки ще може да отговори правилно: на този, който пие бира, и на шестнайсетгодишния. Но както изтъква психоложката Леда Космидес, чиито примери използвам, задачата е абсолютно същата като тази с картите. Разликата е, че в нея участват хора, а не числа, и ние като човешки същества сме далеч подобри в решаването на човешки проблеми, отколкото на абстрактни задачи.
Грешката, която правим, като мислим за човешкия характер като нещо монолитно и всеобхватно, е вид слепота, произтичаща от начина, по който обработваме информация. Психолозите наричат това Фундаментална атрибутивна грешка (ФАГ), което е сложен начин да се каже, че при оценката на поведението на други хора ние неизбежно надценяваме значението на характера и подценяваме значението на ситуацията и контекста. Пример за това е един експеримент, в който група хора са помолени да наблюдават два тима с еднакво талантливи баскетболисти и да им направят оценка. Първият тим се намира в добре осветен гимнастически салон, а вторият - в лошо осветен салон. Оценяващите посочват баскетболистите в добре осветения салон като по-добри. В друг експеримент участниците са помолени да се разделят по двойки и да участват в нещо като малка викторина. Двойките се състоят от един „питащ“ и един „отговарящ“, като „питащият“ трябва да подготви десет „трудни, но не невъзможно трудни“ въпроса от област, която го интересува или в която има познания, и да ги зададе на „отговарящия“. Т. е. ако някой познава добре украинския фолклор, има право да задава въпроси за украинската народна музика. След като „отговарящият“ даде своите отговори, двете страни трябва да оценят нивото на обща култура на другия. Експериментът показва, че „отговарящите“ неизменно определят „питащите“ като по-умни от самите тях.
Такива експерименти могат да бъдат правени под най-различна форма и резултатът от тях почти винаги ще бъде един и същ. Това е така дори когато, както в описаните два случая, на оценяващите ясно се подскаже, че за поведението на участниците в експеримента съществува контекстуално обяснение, а именно, че салонът на единия отбор е по-слабо осветен и че „отговарящите“ трябва да отговарят на субективни и манипулативно подбрани въпроси. Оказва се, че за участниците в експериментите тази информация няма голямо значение. Има нещо, което инстинктивно ги кара да си обясняват заобикалящия ни свят по-скоро с присъщи човешки черти и способности, отколкото с контекста - той е по-добър баскетболист, тя е по-умна от мен.
Подобно на vervets ние сме по-възприемчиви към сигналите, които получаваме от себеподобните си, от- колкото към околната среда. Може да се каже, че ФАГ прави света по-просто и разбираемо място.
Напоследък голям интерес предизвиква идеята, че за да си обясним човешкия характер, е много важно да знаем реда, в който даден човек се е родил в семейството си. По-големите деца са по-доминиращи и консервативни, а по-малките - по-креативни и непокорни. Когато психолозите се опитват да проверят валидността на тези твърдения обаче, изводите са подобни на заключенията на Хартсхорн и Мей. Поведението ни наистина се влияе от реда на раждането, но, както изтъква психоложката Джудит Харис в своя труд „Ролята на околната среда“, това важи само докато се намираме на семейна територия. Далече от семейството по-големите деца вече не са по-доминиращи, а по- малките не са по-непокорни от останалите.