Това, за което Бъкли говори, е ползата от чувството за принадлежност, от това всеки в едно сложно предприятие да има отношение към групата като цяло. В психологията терминът „трансактивна памет“, въведен от психолога от Университета на Вирджиния Даниел Уегнър, изразява точно това. Оказва се, че паметта у хората не е само за идеи, впечатления и факти, които съхраняваме в собствените си глави. Огромна част от онова, което използваме, всъщност се съхранява извън нашите мозъци. Мнозина от нас умишлено не се опитват да помнят телефонните номера на приятели и колеги. Това, което е важно да знаем, е къде се намират телефонният указател и личният ни бележник. Защо да си правим труда да запомняме столицата на Парагвай, когато можем да си купим атлас?
Любопитното е обаче, че освен в добре известните места за съхранение на информация като телефонен указател, бележник и справочник, ние съхраняваме информация и у своите близки. Хората, които имат съвместен живот, правят това несъзнателно. Преди няколко години Уегнър прави проучване с участието на 59 двойки хора, които имат любовна връзка, започнала преди не по-малко от три месеца. Половината от хората участват в експеримента със собствения си партньор, а останалите на случаен принцип получават непознат партньор. Всички те са помолени да прочетат 64 твърдения, като във всяко от тях има по една подчертана дума - например: „Мидори е японски ликьор от пъпеш.“ Пет минути след това участниците, пак по двойки, получават инструкции да напишат всичко, което си спомнят. И, разбира се, двойките, които се познават, са запомнили доста повече неща от онези, които не се познават.
Уегнър твърди, че близостта между хората създава обща система, която е продукт на трансактивната памет и работи на подсъзнателно ниво. Тя се основава на негласно споразумение кой какво е пригоден да запомни най-добре. „Повечето хора гледат на взаимоотношенията с партньорите си като процес на взаимно себеразкриване и приемане - пише той. - Това е една по-романтична представа за междуличностното общуване. Този процес обаче може да бъде разглеждан и като необходима предпоставка за развиване на трансактивната памет, от която ние се нуждаем и която несъзнателно си осигуряваме.“
Трансактивната памет е част от онова, което наричаме близост. Уегнър твърди, че именно загубата на този вид обща памет прави периода след развод толкова болезнен. „Някои разведени хора страдат от депресия и се оплакват от когнитивна дисфункция. Възможно е това да е израз на чувството на загуба, свързано с изчезването на системите им за външна памет - пише той. - В някакъв по-ранен период от живота си те са можели да обсъждат преживяванията си и да постигнат усещане за взаимност с партньора си... Можели са да разчитат и на голямо количество информация, която са съхранявали у другия човек... При загуба на трансактивната памет имаш чувството, че си загубил част от собствения си ум.“
В семейството този процес на съхранение на информация у близките е още по-силно изразен. Повечето от нас не могат да запомнят всички необходими ни в ежедневието подробности или да разкажат семейната история от игла до конец. Но ние добре знаем къде да отидем, за да намерим отговори на въпросите си - дали при партньора си, който ще ни каже къде сме си оставили ключовете, при тринайсетгодишния ни син, който още веднъж ще ни обясни какво да правим с компютьра, или при майка си, която ще ни припомни някоя подробност от детството. Може би най-важното е, че получи ли се нова информация, ние знаем към кого да се обърнем за съхранението й. Така семейството се специализира. Синът е семейният експерт по компютри не само защото се оправя най-добре с техниката и стои постоянно пред компютъра, но и защото когато се появи нова информация, свързана със семейния компютър, останалите несъзнателно разчитат на него да я запомни.