Рубинстейн, който документира епидемията в поредица от великолепно написани статии, казва следното:
„В някои микронезийски общности идеята за самоубийство е широко разпространена сред юношите и намира популярен израз в много от песните, композирани от микронезийски музиканти и излъчвани по местните радиостанции, както и по стените на средните училища, даже и в надписи по фланелки.
Мнозина младежи, които са опитвали да се самоубият, разказват, че за първи път са видели или чули за това, когато са били на 8 или 10 години. Техните действия имат подражателски или експериментален характер. Така например едно 11-годишно момче, което е намерено в безсъзнание, но живо, по-късно обяснява, че само искало да „опита“ да се обеси и че не е искало да умре, макар да знаело, че риск от това има.
Напоследък има случаи на подражателско самоубийство дори сред пет и шест годишните момчета. С нарастване на броя на самоубийствата в тези общности самата идея става ако не привлекателна, то поне близка на юношите, а смъртта сякаш се банализира. За някои от по-малките актът е придобил експериментален и почти забавен характер.“
Описаното от Рубинстейн с ужасяващо. Тук става въпрос за заразителна епидемия от самоунищожение, която поразява младежи, обладани от експериментаторски и подражателски дух. Става въпрос за безсмислено и безумно действие, което по някакъв начин се е превърнало в значима форма на себеизява. По странен начин епидемията от самоубийства сред младежите в Микронезия ми напомня епидемията от интерес към тютюнопушенето сред младежите на Запад.
1.
Справянето с тютюнопушенето при тийнейджърите е истинско предизвикателство за западните общества. Никой не знае как да се бори срещу него, а още по- малко какви са причините, които го предизвикват.
Основното обвинение на активистите срещу тютюнопушенето е, че производителите на цигари го представят като много по-привлекателно и по-безвредно, отколкото то е. За да се справи с този проблем, обществото ограничава рекламата на цигари и контролира съдържанието й, така че на тютюневите компании да им е по-трудно да лъжат. Цените на цигарите са високи, а продажбата на цигари на малолетни е забранена със закон. Освен това по радиото, телевизията и в списанията се провеждат мащабни образователни кампании, които запознават младите с опасностите от тютюнопушенето.
Очевидно е обаче, че тези мерки са неефективни. Има ли наистина смисъл от образователни кампании?
Наскоро икономистът от Харвардския университет У. Кин Вискузи попитал група пушачи с колко според тях ще се съкрати животът им, ако приемем, че са започнали да пушат на двайсет и една години. Средният отговор, който Вискузи получава, е девет години. А верният отговор е някъде около шест или седем години. С други думи, пушачите не са пушачи, защото подценяват рисковете от тютюнопушенето, а всъщност пушат, въпреки че преувеличават опасността от него.
Освен това не е съвсем ясно доколко има смисъл подрастващите да чуват, че не бива да пушат именно от възрастните. Както ще ви каже всеки родител, юношите имат склонност да се противопоставят на всичко и всички и може би колкото повече възрастните говорят срещу тютюнопушенето, толкова повече те засилват интереса на младежите да опитат. Ако разгледате статистиката за последните едно-две десетилетия, ще видите, че се случва точно това. Кампаниите срещу цигарите никога не са били по-шумни и по-мащабни, но по всичко личи, че посланията им имат обратен ефект.
В периода от 1993 до 1997 г. процентът на пушещите американски студенти нараства от 22.3 на 28.5 процента, а между 1991 и 1997 г. броят на пушещите ученици се увеличава с 32 процента. Всъщност от 1988 г. досега общият брой на пушещите на възраст под 20 г. е нараснал със 73 процента. Тоест може да се каже, че войната срещу тютюнопушенето е сред най- неуспешните здравни програми в страната.
Но поуката от това е не да се откажем от опитите си да се борим срещу цигарите, а да построим правилно разсъжденията си за причините за тютюнопушенето. Мисля, че тук на помощ могат да ни дойдат наблюденията на Рубинстейн върху самоубийствата сред юношите в Микронезия. Може би тютюнопушенето в западните общества, вместо да се разпространява по рационални пазарни принципи, следва същите тайнствени и сложни социални ритуали на младежките самоубийства на тихоокеанските острови? Може би тютюнопушенето е социална епидемия като тази в Микронезия? Ако това е вярно, как би променило то начина, по който се борим с проблема?