В друго проучване, осъществено през 60-те години, група изследователи от Англия подлагат на анализ 135 души, приети в централно психиатрично заведение след опит за самоубийство. Учените откриват, че мнозина от пациентите принадлежат към едни и същи обществени кръгове. Според изследователите това не е съвпадение и илюстрира същността на самоубийството, което може да бъде разбирано като таен език между членове на една и съща обществена прослойка. Ето и заключенията на авторите:
„Много пациенти, направили опит за самоубийство, произлизат от такива обществени групи, в които на агресивността, насочена към себе си, се гледа като на средство за предаване на определен вид информация. В такива групи подобен акт е разбираем и логичен по отношение на останалата част от ценностите на съответната група... Става така, че когато един индивид изпадне в трудна ситуация и иска да съобщи на останалите за своите трудности, той няма нужда да измисля ново комуникационно средство... В неговата среда опитът за самоубийство е понятно средство за комуникация и индивидът може да го използва. Смисълът на този акт е предварително формиран и единственото, което човекът, изпаднал в трудност, трябва да направи, е да извика този смисъл. Процесът но същество е подобен на този, при който използваме определена дума в речта си.“
Именно това се случва в Микронезия, само че на по-дълбоко ниво. Ако самоубийството на Запад се възприема като „груб език“, в Микронезия на него се гледа като на изразителна, богата на смисъл и нюанси форма на общуване.
В една от своите статии Рубинстейн описва странния начин, по който се разпространява епидемията от самоубийства на микронезийския остров Ибей с население от около 6 000 души. Между 1955 и 1965 г. на целия остров няма нито едно самоубийство. През май 1966 г. едно осемнайсетгодишно момче се обесва в затворническата си килия, след като е арестувано за кражба на колело, но този случай, изглежда, е останал без особени последствия. След това обаче, през ноември 1966 г., идва самоубийството на Р. - харизматичния потомък на една от най-богатите местни фамилии. Преди смъртта си Р. е имал едновременна връзка с две жени и от всяка от тях има по едно едномесечно бебе. Неспособен да вземе решение коя от двете да избере, той се обесва. На погребението му, узнавайки за първи път за съществуването на другата, и двете жени припадат върху гроба.
Три дни след смъртта на Р. става ново самоубийство - този път това е двайсет и две годишен младеж, който има проблеми в брака. С това броят на самоубийствата за една седмица се увеличава на две- в общност, в която за предходните 12 години е станало само едно самоубийство.
Лекарят на острова пише: „След смъртта на Р. много от момчетата го сънуват и споделят, че той ги призовава да се самоубият.“ През следващите дванайсет години стават общо двайсет и пет самоубийства, повечето от които се случват по две или три накуп в рамките на няколко седмици.
„Някои от самоубийците и някои от тези, които правят неуспешни опити да се самоубият, са разказвали, че са имали видения, в които лодка, натоварена с всички досегашни жертви, обикаля острова, а покойниците канят останалите да се присъединят към тях“, пише антрополог, посетил острова през 1975 г.
И други момчета се самоубиват със същите като на Р. мотиви. М., който е ученик в гимназията, също имал две приятелки - една в училище, което се намира на друг остров, и една на остров Ибей. Когато момичето от другия остров се връща в Ибей, М. се самоубива. Ето предсмъртното му писмо:
„Най-добри пожелания на М. и С. (двете му приятелки). Беше ми хубаво и с двете.“
Това е всичко, което М. е имал да каже, тъй като преди него Р. вече е създал контекст за действията му. В епидемията на Ибей Р. играе ролята на Продаващ човек, чието изживяване „предписва“ изживяванията на другите след него. Силата на неговата личност и обстоятелствата около смъртта му въздействат заедно, така че примерът му живее в продължение на години.
3.
Дали пък пушенето при младежите в западните общества не следва същата логика?
За да разбера по-добре причините, които карат младите хора да пушат, аз направих анкета с няколкостотин американци, като ги помолих да опишат как са пропушили. Изследването не беше представително за САЩ - в него участваха главно хора от големите градове на около трийсет години.
Независимо от това отговорите бяха смайващи, защото много си приличаха. Пушенето извиква определени спомени от детството ярки, конкретни, заредени с емоция. Едно момиче си спомня чантата на баба си и „мекия, ненатрапчив мирис на евтини цигари „Уинстън“, смесващ се с аромата на кожа, червило от дрогерията и канелена дъвка“. Друг си спомня „задната седалка на „Крайслер седан“ и аромата на тютюн и сяра, който вятърът, влизащ във колата през прозореца на шофьора, носеше към мен“.