Следващото нещо, което той прави, е да постави в клетките на мишките две бутилки с различно съдържание - в едната има вода, подсладена със захарин, а в другата - вода, захарин и никотин. Този път той иска да разбере дали съществува зависимост между генетичната толерантност към никотина и количеството никотин, което всяка порода консумира доброволно. Оказва се, че има и такава зависимост. Всъщност зависимостта тук е почти пълна. Колкото по-голяма е генетичната толерантност на съответната порода мишки към никотина, толкова повече те пият от бутилката с никотин. Колинс смята, че мишките имат гени, които определят начина, по който никотинът им въздейства - колко наслада и какъв вид замайване им причинява, както и при какви количества настъпва отравяне. Освен това той смята, че някои породи имат гени, които се справят добре с никотина, извличайки от него максимално удоволствие, а гените на други породи го третират като отрова.
Хората, безспорно, не са мишки и да запалиш „Марлборо“ не е същото като да си в клетка и да пиеш никотин от бутилка. Но дори приликата между хората и мишките да е съвсем слаба, тези изводи по някакъв начин съответствал на изводите в изследването на Померло. Хората, за които първата цигара е неприятно изживяване и които никога повече не посягат към тютюна, вероятно са остро чувствителни към никотина и не могат да го обработват дори и в малки дози. Гените на нередовните пушачи вероятно спомагат за извличане на наслада от пушенето, но не и за справяне на организма с големи никотинови дози. А заклетите пушачи вероятно разполагат с гени и за двете.
Това не означава, че гените са единствените виновници за това кой колко пуши. Известно е, че никотинът облекчава стреса и помага при отегчение, така че хората в стресови и отегчителни ситуации винаги ще пушат повече от тези, които не се намират в такива ситуации. Но експериментът на Алап Колинс ни помага да разберем, че онова, което прави пушенето прилепчиво, е напълно различно от онова, което го прави заразително. Затова, ако искаме да спечелим войната срещу цигарите, е добре първо да решим срещу кой от тези два елемента искаме да насочим усилията си. Дали да се опитваме да направим пушенето по-малко заразително, като попречим на Продаващите хора да разпространяват тютюневия вирус? Или да направим навика по-малко прилепчив, като търсим начини да превърнем редовните пушачи в нередовни?
5.
Нека първо разгледаме въпроса със заразителността на тютюнопушенето. Теоретично съществуват два възможни начина да се спре разпространението му Първият е да попречим на даващите „разрешение за пушене“ - т.е. на хората като бавачката Маги, Пам П. и Били Г. да пушат. Безспорно това е трудно постижимо: тези младежи са сред най-независимите, бунтарски настроените и преждевременно развитите и едва ли ще проявят желание да се вслушат в здравни съвети. Вторият начин е да убедим онези, които „получават разрешение“ от хора като Маги и Били Г„ че освен пушенето съществуват и други „суперяки“ неща и че част от тях могат да бъдат намерени в света на възрастните.
Но и това не е лесна работа. Всъщност вторият начин е даже по-труден от първия по простата причина, че родителите нямат такъв вид влияние върху децата си.
Разбира се, за повечето родители не е лесно да се примирят с този факт. Те са дълбоко убедени, че участват активно във формирането на характерите и поведението на децата си. Но както твърди Джудит Харис във великолепната си книга от 1998 г. „Ролята на възпитанието“, доказателства за това, за жалост, липсват.
През годините редица психолози са се опитвали да измерят въздействието на родителите върху формирането на децата им. Безспорно родителите предават на децата гени, а гените имат важно значение за това какви израстваме. Освен това в началните години родителите осигуряват обич и привързаност и е известно, че децата, лишени от ранна емоционална подкрепа, получават непоправими психически увреждания. Родителите осигуряват храна, подслон, защита и основните неща от ежедневието, за да бъдат малките здрави, щастливи и в безопасност. Дотук добре. Но можем ли да кажем как би се променила личността на детето ни и дали ефектът от това би бил дълготраен, ако като родители, вместо неспокойни и неопитни, ние сме компетентни и авторитетни? Сигурни ли сме, че ако домът ни е пълен с книги, детето ни ще е по-интелигентно и по-любопитно към света? Доколко би се променила личността му, ако прекарваме с него не два, а осем часа дневно? С други думи, доколко конкретната среда, която създаваме в домовете,си, има значение за това в какви хора ще се превърнат децата ни?