Има няколко мащабни и добре проведени изследвания на разделени след раждането и отглеждани поотделно близнаци, които показват, че повечето от основните черти на човешкия характер - като общителност, екстровертност, нервност, откритост и т.н. - се определят, общо взето, наполовина от гените и наполовина от средата ни. Но въпросът е как дефинираме средата! Що се отнася до семейната среда, оказва се, че когато психолозите си поставят за цел да измерят ефекта от семейното възпитание, това с невъзможно.
Едно от най-щателните такива изследвания е т. нар. Колорадски осиновителен проект. В средата па 70-те години група изследователи от университета на Колорадо, начело с Робърт Пломин един от водещите световни специалисти по поведенческа генетика, се свързват с 245 бременни жени от областта на Денвър, решили да дадат децата си за осиновяване. След като децата се раждат, екипът ги проследява до новите им домове и през цялото им детство провежда редовни тестове, с които измерва темперамента и интелигентността им. На същите тестове са подложени и осиновителите.
За да имат възможност за сравнение, учените провеждат същите изследвания с друга група от 245 родители и техните биологични деца. В тази група резултатите са до голяма степен според очакванията. По темперамент и интелект биологичните деца в значителна степен приличат на своите родители. Но при групата с осиновени деца резултатите са направо странни. Резултатите на децата нямат нищо общо с тези на осиновителите: тези деца не приличат на хората, които в продължение на шестнайсет години са ги отглеждали, хранили, обличали, чели са им приказки, поучавали са ги и са ги обичали, или поне не повече, отколкото си приличат всеки двама души на улицата.
Това е една доста необикновена констатация. Повечето от нас смятат, че причините да приличаме на своите родители са някаква комбинация от гени и възпитание - и че родителите до голяма степен отглеждат децата си по свое подобие. Но ако е така, ако семейната среда е толкова важна, защо тогава осиновените деца въобще не приличат на своите осиновители?
Колорадското изследване не твърди, че гените обясняват всичко и че средата, в която израстваме, е без значение. Напротив, всички резултати недвусмислено сочат, че за формирането на характера и интелигентността средата играе почти същата, ако не и по- голяма, роля от наследствеността. Но изследването показва, че какъвто и да е ефектът от средата, той не е пряко свързан с родителите. Става въпрос за друго влияние и Джудит Харис твърди, че това е влиянието на връстниците.
Защо, пита Харис, децата на скорошни имигранти почти никога не запазват акцента на своите родители? Как децата на глухи родители успяват да се научат да говорят толкова бързо и добре, колкото и децата на родители, които им говорят от деня, в който са се родили? Отговорът е един - езикът е умение, което се овладява „странично" онова, което децата възприемат от връстниците си, има по-голямо значение от наученото у дома. Харис твърди, че това важи и в по-общ план - средата, която формира характера и личността на децата, е именно средата на техните връстници.
Това твърдение съвсем разбираемо предизвика оживена полемика в американската популярна преса. Съществуват различни мнения за това доколко и къде може да се прилага го, някои oт тях напълно основателни. Но едно е безспорно написаното от Харис има сериозно отношение към въпроса за пушенето сред учениците.
Широко известен факт е, че децата на пушачите са повече от два пъти по-склонни да пропушат от децата на непушачите. Но ако следваме логиката на Харис, това не означава, че заразяването става чрез личния пример на родителите пушачи. Означава само, че децата наследяват от своите родители гени, които ги предразполагат към никотиново пристрастяване. И наистина изследванията па осиновени деца показват, че вероятността отгледаните от пушачи деца да се превърнат в пушачи не е по-голяма, отколкото при децата, отгледани от непушачи. „С други думи, в момента, когато детето достига зрялост, различията в отглеждането (напр. родители, които пушат или не, наличието на цигари в дома или не) са по същество без значение - обобщава психологът Дейвид Роу в книгата си „Ограничения пред семейното възпитание" (1994 г). - Ролята на родителите е пасивна - да осигурят на потомството си набор от гени, свързани с риска от пропушване, но не и да му влияят социално.“