Никотинът, изглежда, оказва подобно въздействие върху другите два невротрансмитера - допамин и норепинефрин. С други думи, пушачите в депресия използват никотина като евтино лекарство за повишаване нивото на химически вещества в мозъка, които са им необходими, за да живеят нормално. Ефектът от това е толкова силен, че кога го пушачи с психичен проблем се откажат от цигарите, те се подлагат на значителен риск отново да изпаднат в депресия. Тук е налице прилепчивост, която си отмъщава: на някои пушачи не само им е трудно да се откажат от страстта си към никотина, но без него те се подлагат на риск от изтощително психическо заболяване.
Това е един доста отрезвяващ факт. Но освен всичко той подсказва, че страстта към тютюна може би има уязвимо място - ако пушачите бъдат излекувани от депресия, може би ще им е много по-лесно да скъсат с навика.
Оказва се, че това е точно така. В средата па 80-те години изследователи от фармацевтичната фирма „Глаксо Уелкам“ провеждат национален тест на нов антидепресант, наречен бупропин, и най-неочаквано започват да получават данни за промяна в навиците на пушене при изследваните. „В докладите па колегите ми се казваше, че след приемане па лекарството много от пациентите казвали: „Повече нямам желание да пуша“, „Намалих цигарите“ или „Цигарите вече не ми се услаждат“ - казва Андрю Джонстън, шеф на психиатричния отдел на компанията. - Човек с моето служебно положение получава доклади по най-различни въпроси и затова първоначално не обърнах голямо внимание. Но докладите продължиха да пристигат. Беше невероятно.“ Това се случва през 1986 г., преди връзката между депресията и пушенето да е добре изяснена. Служителите на „Глаксо Уелкам“ са озадачени.
Скоро обаче те разбират, че бупропинът служи като никотинов заместител. „Допаминът, който никотинът освобождава, отива в предната мозъчна кора, където е центърът на насладата - обяснява Джонстън. - Смята се, че този процес е източникът на удоволствие при пушенето и точно той прави отказването от цигарите толкова трудно. Никотинът увеличава също така и нивото на норепинефрин в мозъка и това е причината при отказ човек да се чувства превъзбуден и раздразнителен. Бупропинът върши две неща - от една страна повишава допамина, така че пушачът губи желание да пуши, а от друга замества част от норепинефрина и възпрепятства появата на напрегнатост.“
„Глаксо Уелкам“ изпитват лекарството, което днес се продава под името зибан, върху силно пристрастени пушачи, свикнали с 15 и повече цигари на ден. Участниците са разделени на четири групи: такива, които получават консултация и плацебо27, такива, които получават консултация и никотинови лепенки, такива, които получават зибан, и такива, които получават зибан и лепенки. Резултатите от този тест са показателни. От първата група в рамките на четири седмици 23 процента се отказват от пушенето. При втората група този процент е 36, при третата е 49, а при четвъртата - 58.
Интересното е, че антидепресантите золофт и прозак (които също са серотонинни лекарства) като че ли не помагат на пушачите да се откажат от цигарите. Очевидно за пушачите не е достатъчно само да се подобри настроението им, а е необходимо това да стане точно по начина, по който въздейства никотинът, а това е възможно единствено с продукта на „Глаксо Уелкам“.
Разбира се, зибан също не е съвършеното лекарство. Като повечето медикаменти срещу тютюнопушенето, за съжаление той дава най-малък успех при най- пристрастените пушачи. По това, което научаваме от опитите с него, е, че за да можем успешно да противодействаме на епидемичния характер на пушенето, е добре да съсредоточим усилията си върху борбата с депресията.
Ако се върнем на промушващите тийнейджъри, ще видим, че съществува и втори начин за противодействие. Да си припомним, че в началото всички те са нередовни пушачи и само експериментират. Още на този ранен етап немалка част от тях се отказват и никога повече не запалват цигара. Около една трета се превръщат в редовни пушачи, а групата на тези, които продължават да пушат нередовно, без да се пристрастяват, е малка.
Интересното е, че на младежите от втората група са им необходими около три години, за да станат редовни пушачи. Това е приблизително периодът между петнайсет и осемнайсет години, през който те все още пушат от време на време. През следващите пет до седем години навикът постепенно се задълбочава. „Средната дневна доза дори и на онези, които в гимназията се смятат за редовни пушачи, в никакъв случай не достига до кутия на ден - казва Нийл Беноуиц, експерт по зависимостите в Калифорнийския университет в Сан Франциско. - Младежите достигат това ниво едва след двайсетата си година.“