Пред вратата стоеше към четиридесетгодишен мъж със син гащиризон и с куфарче в ръце.
— Мене ли търсите?
— Да. Идвам при вас. Може ли да вляза!
— Влезте — отговорих аз и веднага се сетих, че при мен не бива да се влиза.
— Една минута — казах аз, хлопнах вратата под носа му и на бърза ръка преместих етажерката с книгите на мястото.
— Моля да ме извините — казах аз, когато му отворих да влезе, — при мен тук ремонтират нещо и затова е такъв безпорядък.
— Няма значение — отговори той, затваряйки вратата след себе си.
И тогава видя тухлите на пода. Погледна ги, после премести погледа си върху мен и каза:
— Идвам от името на историческия музей. Получихме сведения, че сте намерили много ценно съкровище, и ние бихме желали да се запознаем с него.
Нещо в говора на този човек, в начина, по който държеше куфарчето, и в още някои неща, незабележими за другите, но за мен съвсем ясни, защото бях проникнал в тайните на времето, ми подсказаха единственото правилно решение: той не идва от музея.
— Аз вече оправих всичко — казах му.
— Какво сте оправили?
— Вашата пощенска кутия.
Отместих етажерката и го заведох до нишата. Посочих му контакта и казах:
— Само че нямах поялник и го увих със станиол.
В този момент светна лампичката в 1667 година и той разбра, че всичко знам.
Раздавачът-механик от 2056 година запои контакта, препрати вещите в бъдещето и след това двамата с него зазидахме дупката в стената така добре, че дори аз не бих могъл да позная къде е била. Той сърдечно ми благодари и беше малко изненадан от моята съобразителност, но когато го попитах какво ще стане след сто години, не пожела да отговори и каза, че трябва добре да го разбера — той няма право да разгласява сведение от подобен род.
После ме попита какво бих поискал. Благодарих му и казах, че нищо не ми трябва.
— Значи, нямате никаква молба? — запита той и хвана дръжката на куфарчето си.
И тогава се сетих, че имам една-единствена молба.
— Кажете ми, ваши хора отиват ли в различни години?
— Да.
— И преди двадесет години?
— И тогава. Само че, естествено, вземат всички предпазни мерки.
— А по време на войната и блокадата някой бил ли е в Ленинград?
— Разбира се.
— Тогава изпълнете следната молба. Искам да изпратя там колетче.
— Но това е невъзможно.
— Вие казахте, че ще изпълните молбата ми.
— Какво е това колетче?
— Един момент — казах аз и изтичах в кухнята. Взех оттам две кутии кондензирано мляко и половин кило масло от хладилника на баба Каплан, а също и пакет захар — от два килограма. Напъхах всичко това в голямата пластмасова торба на Лина Григориевна и се върнах в стаята. Моят гост от бъдещето метеше пода.
— Ето това е — казах аз. — Ще трябва да го предадете през зимата на четиридесет и втора година, месец януари, на писателя Черняев, Александър Черняев. Вашите хора го познават. И адреса му лесно ще намерите. Умрял е от глад в края на януари. А той трябва да издържи още две седмици. След две седмици при него ще дойдат хора от радиото и да не сте посмели да се откажете. Черняев е писал романа до последния ден.
— Но моля ви, разберете ме — каза гостът, — това е невъзможно. Ако Черняев остане жив, това може да промени хода на историята.
— Няма да го промени! — уверено отвърнах аз. — Ако вие толкова много се бояхте от миналото, нямаше да вземете предмети от седемнадесети век.
Гостът се усмихна.
— Тези въпроси не ги решавам аз — каза той. — Добре, ще взема вашия колет. Само че скъсайте етикетите на кутиите. Тогава в Ленинград не е имало такива. Аз ще поговоря в нашето време. Още веднъж ви изказвам своята признателност. Благодаря. Може би пак ще се видим.
И той си отиде, сякаш не бе идвал. Аз дори се изкушавах отново да смъкна тапетите и да погледна в нишата. Но знаех, че никога няма да направя това. Той също беше уверен, иначе не би ми разказал толкова неща.
На другия ден намерих в джоба си две забравени монети. Подарих едната на Митин, а другата си оставих за спомен. Митин ми донесе обещания еднотомник на Булгаков и ми каза:
— Знаеш ли, намерих в къщи един том от „Литературен наследник“. В него са публикувани спомени за Черняев. Интересуват ли те?
Отговорих му, че естествено ме интересуват. Вече подразбирах, че те не са изпълнили молбата ми и не са предали на стареца моя колет.
Да, аз, разбира се, дрънках глупости. Нали биографията на писателя излезе в голям тираж и в нея черно на бяло е написано, че е умрял точно в четиридесет и втора година. Дори се смях на себе си. Ама че теоретик се извъди!
Вечерта прочетох статията за Черняев. В нея се разказваше как е живял през време на блокадата в Ленинград, как е работил и дори е отивал в най-големия студ под куршумите на фронта да чете на бойците. И неочаквано в края на статията, ако щете ми вярвайте, ако щете не, чета следното: