Защо Маргарет Бауман бе отказала по този начин и тя самата трудно можеше да обясни. Вероятно защото (поне засега) това щеше да й създаде големи безпокойства. Доста мрачния, възпълен и само отчасти успял в живота мъж, който беше неин съпруг, беше човекът, с когото от толкова години насам тя бе преживяла толкова много. А имаше и толкова други неща, които трябваше да се обмислят, преди просто ей така да зареже всичко: вноските за колата, застраховките за живот, ипотеката на къщата, семейните приятели и роднините, съседите, дори разочарованията, кавгите и досадата, които като че ли ги свързваха по някакъв своеобразен начин. Имаше, може би, и още една по-особена причина, поради която тя бе отказала. Гладис (през пролетта Маргарет бе започнала работа в отдела, където работеше Гладис) й бе станала много близка приятелка; веднъж в „Росната капка“ тя бе споделила с Маргарет, как понякога нейният съпруг й е изневерявал и как в продължение на месеци след това тя се е чувствала толкова наранена и унизена, че е мислела, че едва ли ще може отново да се съвземе. „След като той е правил това с мен — бе признала тя, — аз едва ли бих и помислила да го направя на някой друг.“ Тя беше казала нещо съвсем просто и то без да влага в него кой знае каква морална поука, но въпреки това ефектът му се бе оказал значителен…
Точно в този четвъртък следобед, когато бе казала своето окончателно „не“, те се бяха скарали жестоко и тя се бе почувствала леко обезпокоена от проблясналата в очите му прикрита страст към насилие. Въпреки че впоследствие той се успокои, тя установи, че в продължение на цялата следваща седмица се опитва да се извинява, като се започне от онзи прословут четвъртък следобед. Това обаче бе неприятна грешка от нейна страна, тъй като следващите две седмици се превърнаха в кошмар. Той й бе позвънил в работата и тя бе успяла да вдигне телефона преди колежките си, докато техните очи бяха като залепени върху нея (от чисто любопитство, надяваше се тя), слушайки как тя обещава да му се обади. Което и бе направила, молейки го разумно и трезво просто да остави нещата да отлежат няколко седмици и да се види дали ще се решат от само себе си. После бе дошло първото писмо, изпратено в работата й — приятно и мило, в което той я умоляваше да подновят обичайните си срещи. А после, когато тя не отговори на първото писмо, дойде второ, което бе изпратено до дома й и което тя бе взела от изтривалката пред входната врата в една влажна и тъжна ноемврийска сутрин, когато отиваше на погребение. Том още не беше станал и тя набързо бе отворила плика и бе прегледала писмото — жестокото, обвинително, всяващо страх писмо, което тя бе пъхнала на дъното на чантата си, чувайки изскърцването на стълбите горе.
Когато същата сутрин седеше на масата срещу съпруга си, тя изглеждаше погълната от съдържанието на половин дузина брошури, които бе взела предния ден на обяд от „Съмъртаун Тревъл“ и които съдържаха подробности за пътешествия — от леки разходки по хълмовете на Западна Англия до свиващи дробовете изкачвания в подножието на Хималаите. И колко силно тя желаеше нейният любовник да е мъртъв в този момент!
До следващата сряда вечерта Том Бауман не каза на жена си, че е открил писмото. За нея това бе мъчително изживяване, но Том не изпадна в гняв, нито пък заплаши с физическо насилие. Замисляйки се после, тя почти би искала да е така; толкова по-страшна бе промяната, която бе настъпила у него, а това като че ли съживи пазителите на дверите на нейния разум: в гласа и погледа му се усещаше твърдост; мислите му бяха необичайно завоалирани; имаше целенасоченост в страховитите му внушения; а, в основата на всичко това, (подозираше тя) беше ужасяващо порочната и злопаметна ревност към мъжа, който се бе опитал да отнеме жена му. Това, което каза тази вечер, бе толкова безсмислено, толкова измислено, така глупаво, че думите му не бяха достигнали до нея като някакъв възможен или планиран опит за отмъщение. И все пак бавно и неумолимо нещата, които той й бе казал онази вечер бяха задействали поредица от самоускоряващи се събития, кулминирали в убийство.