— Благодаря ти! — каза тя.
В 8:00 ч. сутринта Джон Смит каза на жена си, че иска тя да отиде на януарските разпродажби на Оксфорд Стрийт и да си купи ново зимно палто. Той и даде пет банкноти по 20 лири и не прие възраженията й. Закара я до гарата и изчака на перона, докато влакът в 8:40 ч. я отнесе към Уест Енд.
Когато нейният влак навлезе на перона в Падингтън в 9:10 ч., друг такъв влак тъкмо потегляше от втори перон и скоро набра скорост към Рийдинг. В купето на втора класа (както вече видяхме) в задната част на влака, заедно с двама съвсем неразговорчиви спътници, седеше Морс и четеше „Сън“. У дома той винаги вземаше „Таймс“ не толкова защото безумно го харесваше или пък го четеше (с изключение на страницата с писмата и кръстословицата); по-скоро дамата-съветничка, която държеше вестникарския павилион в Съмъртаун, бе напълно наясно с положението на Морс и бе (доколкото Морс знаеше) казвала за него, и то неведнъж, че е „наистина цивилизован джентълмен“, а той нямаше желание без време да разбива подобни илюзии.
Ако сериозната възпитаничка на „Лейди Маргарет Хол“ си бе направила труда да вдигне погледа си от четивото, тя щеше да види мъж среден на ръст, с подобна на бъчва фигура, чиято обиколка на талията и стомаха малко са се променили от младите му години насам и въпреки това и сега неговите широки гърди силно опъват ризата му. Небръснатите му бузи (както би могла да си помисли студентката) му придаваха вид на човек, който е почти към шейсетте, вместо към петдесетте (всъщност мъжът беше на четиридесет и четири), а лицето му издаваше лека меланхолия. Той ни най-малко не се оживи от настояването на младия кон-дуктор да плати глоба върху билета си за връщане, закупен за предния ден.
Таксито, което возеше пътника си от железопътната гара в Рийдинг към наскоро открития адрес на семейство Смит, спря на петдесетина метра навътре по Едълстоун Роуд; там Морс каза на шофьора да го почака, а самият той пресече улицата и позвъни на звънеца на номер 45.
Когато Джон Смит зави по улицата, той веднага видя таксито пред къщата си и застина на място пред магазина на ъгъла, преструвайки се, че проявява необичаен интерес към стотиците правоъгълни обяви, предлагащи множество изгодни сделки, като се започне от чифт маратонки (почти нови) и се стигне до колекция от плочи на Елвис Пресли (почти неслушани). Ауспухът на таксито все още работеше, изхвърляйки хоризонтална ивица пара в студения въздух; във витрината на ъгловия магазин Смит успя да види отражението на един мъж, облечен в скъпо сиво палто, който очевидно нямаше желание да повярва, че никой от обитателите на къщата не си е у дома. Накрая настойчивият посетител бавно се отдалечи от къщата, спря, за да хвърли последен поглед към нея, а след това се качи в таксито, което потегли веднага, изхвърляйки зад себе си облак кален сняг.
Джон Смит влезе в магазина, купи пакет с двадесет шоколада „Силк кът“, постоя три-четири минути пред редиците със списания, прехвърляйки „Уайърлис Уийкли“, „Емътър Фотографър“ и „Енглинг Таймс“. Но очевидно реши, че никое от тези издания не му е крайно необходимо, тъй като излезе на улицата с празни ръце. Той винаги се бе гордял с това, че може да подуши опасността от миля. Сега усещаше, че не го застрашава нищо и тръгна надолу по улицата с подчертано безразличие, а когато стигна до номер 45, влезе вътре.
Тъй като беше педантичен, дори и сега се изкушаваше да измие няколкото останали от закуската съдове, натрупани в кухненската мивка, и по-специално двата ножа, които имаха неприятен лепкав вид, бидейки покрити с мармалад. Но примката се затягаше и той го знаеше. БМВ-то влечеше след себе си най-много рискове, така че преди половин час той бе продал тригодишната красавица в Рийдинг Мотърс за смешно ниската цена от 6,000 лири в брой. След това бе отишъл в централния градски клон на Лойдс Банк, където бе изтеглил (също в брой) 1,200 лири, вложени в общата сметка на Джон и Хелън Смит.