— Надявам се, че не сте ме забравили? — каза един глас над него.
— Луис! Май закъснявате?
— Уговорихме се да се срещнем в къщата, ако си спомняте, сър!
— Ходих там. Нямаше никой.
— Зная. Къде мислите, че съм бил?
— Колко е часът сега?
— Единадесет и двадесет.
— О, Господи! Съжалявам! Вземете си нещо за пиене, Луис, и донесете и за мен още едно, ако обичате. Май съм свършил парите.
— Бира, нали, сър? Морс кимна.
— Как ме открихте?
— Аз съм детектив. И това ли сте забравили?
Но доброто настроение на Луис тази сутрин бе такова, че трябваше да има доста големи липси на пари у Морс и доста нарушения на джентълменското чувство за точност на Луис, за да може нещо да го наруши. Той разказа на Морс всичко за срещата си с уелския оптик; а Морс на свой ред разказа на Луис (почти всичко) за срещата си с откровената Филипа Палмър в Падингтън. В дванадесет без четвърт Луис направи пореден безуспешен опит да открие някого на Едълстън Роуд. Но след половин час, този път заедно с Морс, двамата съвсем ясно разбраха, че някой се е връщал в къщата на номер 45. Това бе единствената къща наоколо, чиито обитатели се бяха освободили от грижите по поддържането на градината пред къщата в прилично състояние (въпреки че го бяха направили по доста необичаен начин), покривайки цялото пространство с малки светлокафяви камъчета, които шумно скърцаха под краката на двамата мъже, отиващи към утъпканото място пред вратата.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Петък, 3-ти януари, следобед
Можете да заблуждавате твърде много хора и то твърде дълго.
През изминалите пет години (призна Хелън Смит) те двамата доста успешно бяха успявали да заблудят десетки почтени институции относно размерите на доходите си. Но нито тя, нито съпругът й се бяха опитвали да компенсират по някакъв начин измамите си. Тя, Хелън, напълно разбираше, че обществото като цяло очаква някакво изкупление за греховете й; но (тя наблегна върху това) ако подобни компенсации трябваше да се приравняват към лири, въобще нямаше изгледи подобна сметка някога да бъде уредена. Тя показа на Луис бележката, която бе намерила при завръщането си от Лондон; с готовност би му показала и малкото скривалище под втората дъска на пода отляво в стаята за гости, където според указанието тя бе намерила 6,000 лири — в случай, че Луис би искал да го види. (Но Луис не пожела.) Но тя бе непреклонна да сподели някакви свои предположения за това, къде би могъл да е нейният съпруг. И наистина отказът й се основаваше на абсолютното й неведение по въпроса както за сегашното му местонахождение, така и за бъдещите му планове.
Методът беше почти еднакъв навсякъде: позвъняваха в пет-шест хотела по време на празници; възползваха се от откази на резервации в последния момент (което почти винаги се случва); понякога приемаха останалата свободна стая, обещавайки колкото може по-скоро да изпратят писмено потвърждение (при което и двете страни споменаваха за ненадеждността на празничните съобщения); престояваха само две нощи, там, където „Почивката на бизнесмена“ бе планирана за три, или пък стояха само една нощ, вместо две. И това беше. Достатъчно лесно. Разбира се, винаги имаше няколко малки тайни за професионалните мошеници: например, препоръчително беше винаги да се носи минималното количество багаж, което изискват хигиенните норми; беше препоръчително, също така, никога да не се паркира кола пред хотела и да не се попълват данни в графата за регистрационния номер на колата. Все пак, имаше един принцип, който трябваше да се усвои преди всичко, а именно, че колкото повече изисквания предявявате към настаняването, толкова повече ще се издигнете в очите на управата и персонала на хотела. По тази логика семейство Смит бяха свикнали винаги да подбират ястията си сред най-изисканите специалитети, предлагани от главния готвач на ресторанта, както и да поръчват вина и напитки от отлежали реколти; да поръчват обслужване в стаите в най-невероятни моменти от денонощието; и, накрая, никога да не разменят прекалени любезности с някого отблизо — като се започне от мениджъра и се стигне до хората на рецепцията, сервитьорите, и чистачките. Такива (според показанията на Хелън) бяха основните принципи, към които те със съпруга си се бяха придържали при стремежа си към разкош и лукс, посещавайки най-скъпите хотели надлъж и нашир из Обединеното Кралство. Единственото, което трябваше внимателно да се планира, бе изчезването им, което се осъществяваше най-добре по времето, когато никой не си тръгваше от хотелите — рано следобед. И това обикновено беше времето, когато семейство Смит решаваха да напуснат бившите си благодетели — без предупреждение, без сбогуване, без плащане, без нищо.