Когато Хелън Смит се явеше в съда (неизбежно, според Луис) изглеждаше напълно вероятно тази тъмнокоса, привлекателна и с невинен поглед обвиняема да не се признае за виновна в престъпленията, в които я обвиняваха, а вместо това да представи сто и едно други обстоятелства, които би трябвало да се вземат под внимание. Но тя в никакъв случай не изглеждаше и не говореше като престъпник и показанията й за времето, прекарано в Хотел „Хауърд“, изглеждаха честни и ясни. Бяха поръчали четири (да!) бутилки шампанско — и двамата много го харесвали! — две в новогодишната нощ и две на следващия ден, като последната бутилка все още била в килера, ако Луис искал да я види. (Луис искаше.) Да, тя си спомняше някои неща за Балард, както и за семейство Палмър, но спомените й за конкретни часове и събития бяха даже по-смътни от тези на Филипа Палмър предната вечер. Въпреки всичко, както и Филипа, тя смяташе, че вечерта е била добре организирана и доста забавна; а също и храната и напитките били наистина добри. Семейство Смит, и двамата, обичали маскарадите; в тази Новогодишна вечер те се появили — доста странно съчетание! — като прелъстителна Клеопатра и самурай без меч. Би ли искал Луис да види костюмите? (Луис искаше.) Тя не можеше със сигурност да си спомни дали Балард е пил или ял много тази вечер. Но съвсем ясно си спомняше, че Балард бе вървял заедно с нея през снега (О, да! тогава валяло силно) към пристройката на хотела, както и че бе изцапал десния ревер на шлифера й с кафяво петно от ръката си — което, разбира се, Луис би могъл да погледне, ако желае. (Луис пожела.)
В края на разпита Морс като че ли не проявяваше особен интерес към въпросите, задавани от Луис и прелистваше един огромен том, озаглавен „Пейзажите на Томас Харди“. Но сега внезапно той зададе въпрос.
— Бихте ли разпознали мисис Балард, ако я видите отново?
— Аз — наистина не знам. Тя беше маскирана и…
— С фередже, нали?
Хелън кимна, донякъде сконфузена от резкия тон на въпросите му.
— Тя нищо ли не яде?
— Да, разбира се.
— Но с фередже не може да се яде!
— Не.
— Тогава трябва да сте видели лицето й?
Хелън знаеше, че той има право; и изведнъж в съзнанието й изплува нещо. — Да — започна бавно тя. — Да, видях лицето й. Горната й устна бе леко зачервена и имаше малки червени белези като от убождане с карфица, нали разбирате, някакви червеникави петънца…
Но още докато изричаше тези думи, собствената й горна устна се разтрепери неудържимо и стана ясно, че изминалия час на разпита бе сломил силно духа й. Сълзите бликнаха от очите й и тя рязко извърна глава, за да прикрие смущението си от двамата полицаи.
В колата Луис се осмели да попита, дали не би било по-разумно да заведат Хелън Смит в Оксфорд и там на място отново да я разпитат. Но Морс като че ли не бе особено въодушевен от подобни драстични мерки, твърдейки, че, в сравнение с конкурентите си от Марсинкъс & Сие във Ватиканската банка, Джон и Хелън Смит са светци в бели одежди.
Тъкмо бяха завили по шосе А34, когато Морс подхвана въпроса за странната дама с фереджето и нейната горна устна.
— Как се сетихте, Луис? — попита той.
— Е, това е да сте женен, сър — но не мисля, че трябва прекалено да се самообвинявате, че сте го пропуснали. Виждате ли, повечето жени искат да изглеждат по възможно най-добрия начин, когато отиват някъде, да речем на почивка или в чужбина, или нещо подобно; а моята има малък проблем в това отношение, нали разбирате — няколко почти незабележими косъмчета под брадичката и леко окосмяване над горната устна. Много жени имат подобни проблеми, особено ако са тъмнокоси…
— Но вашата жена е руса!
— Да, но с възрастта това се случва на всички. Ако сте жена, то създава известни неудобства, което ви кара често да посещавате една от онези козметични клиники като Тао, или нещо подобно, където правят електропилинг — слагат нещо като игли в корените на космите и се опитват да ви освободят от тях. Но е скъпо, сър!