Но Луис бе започнал зле от самото начало. Първият му телефонен разговор донесе разочароващата информация, че за последен път благотворителна разпродажба в Оксфорд е имало миналата година през юли. Той нямаше друг избор, освен да започне да прави нов списък, при това доста дълъг. Първо бяха изредени благотворителните медицински заведения, занимаващите се с мултипленна склероза, ревматичен артрит, сърдечни заболявания, изследвания на рака, слепота, глухота, и т.н.; следваха по-важните обществени благотворителни заведения, като се започне от „Християнска помощ“ и „Оксфам“ до „Война е бедността“ и Фонда „Спасете децата“ и т.н.; после идваха специализирани сдружения, които се грижеха за шофьорите на линейки, лодкарите на спасителни лодки, пенсионираните военнослужещи и т.н.; накрая бяха изредени местните благотворителни фондове, подпомагащи безнадеждно болните, общежитията за криминално проявени лица или душевно разстроени и т.н. Луис би могъл да прибави още десетки места — но усещаше, че се забърква в ужасна каша. Би могъл дори да включи и Националната асоциация за грижи и преориентиране на криминалните престъпници. Но не го направи.
Очевидно бе необходим някакъв подбор и той съжаляваше, че в този момент Морс не е до него. Беше като трудна задача по математика в училище: ако не си внимавал, започваш да се оплиташ във все по-сложни уравнения, докато учителят не ти покаже прекрасно и съвсем просто решение, което свежда задачата до няколко малки изчисления и води до появата на бляскаво (и вярно) решение в долния край на страницата. Но сегашният му учител, Морс, бе очевидно зает е други дела, така че той реши да се захване сериозно с второто от двете уравнения.
Все пак, един час по-късно той ни най-малко не бе разширил познанията си за благотворителните организации в Оксфорд; и все повече се дразнеше от телефони, на които никой не отговаряше, или пък такива, на които се обаждаха доброволци за залепване на пликове, декоратори, болногледачи, идиоти или (най-лошият вариант!) се задействаха телефонни секретари, настояващи Луис да започне да говори „сега“. След още един час въртене на телефони не бе успял да открие нито една благотворителна организация, която да е провеждала свое мероприятие в Оксфорд — или където и да е в околността — през последните дни на декември.
Странно, той не стигна доникъде: и не можеше да каже нищо съществено, когато Морс за пореден път го удостои с присъствието си в 11:00 ч., появявайки се е чаша кафе и бисквита, които според Луис (съвсем погрешно предположение) шефът му беше донесъл за него.
— Ще ни трябват някои от онези хора, които ни обещаха, сър.
— Не, не, Луис! Не можем да седнем да обясняваме всичко на цял взвод новобранци. Прегледай клиниките, ако другото не върши работа. Аз ще дойда да ти помогна, когато имам възможност.
И Луис започна отново — този път с онези оксфордски клиники, занимаващи се с проблемите на окосмяването, които си бяха направили труда да отпечатат няколко сантиметра реклама в „Жълти страници“: само четири, слава богу! Но отново проблемът започна да придобива неописуеми размери, щом той започна да прехвърля въпросите, които би задал на управителите на тези клиники относно това дали тя е била там. За какво можеше да ги пита? Той искаше да установи дали жена, чието име не знаеше, чиято външност можеше да опише само съвсем бегло и от чийто адрес нямаше и най-бегла представа, освен може би това, че евентуално би могъл да е в Чипинг Нортън — дали подобна жена е идвала при тях с някаква цел, вероятно депилация на горната устна, в неуточнено време, въпреки че можеше да се предположи, че това е станало някоя сутрин, да речем през някой от последните дни на декември. Какъв фарс, помисли си Луис, какъв безсмислен фарс само бе излязъл! В първата клиника категорично отказаха да отговарят на въпроси, дори на полицията, за подобни „строго поверителни“ неща; във втората бяха достатъчно любезни да го уведомят, че в техните регистри нямат клиенти, живеещи в Чипинг Нортън; в третата имаше телефонен секретар, който го информира, че след новогодишните празници клиниката ще бъде отворена на 6-ти януари; в четвъртата изказаха предположението, при това съвсем учтиво, че вероятно не е разбрал добре рекламата: те само подстригвали, оформяли и боядисвали, а цялостно обезкосмяване на главата не влизало в спектъра на техните качествени услуги.
Луис затвори телефона — и капитулира. Той отиде в стола и намери Морс — единственият, който беше там — да пие поредната си чаша кафе и да решава кръстословицата в „Таймс“.