А в първия ден след завръщането си Маргарет бе допуснала някои необичайни небрежности в работата си: при едно просто добавяне бе пропуснала десет оценки; не бе забелязала едно погрешно изчисление, при това съвсем елементарно; и като капак на всичко (подобна грешка би накарала Гладис да побледнее от срам и унижение) бе сметнала сбора на 104 и 111 като 115 — резултат, който, според Гладис, би означавал за някой не особено късметлия кандидат посредствена оценка вместо отлична.
По обяд в петък, 3-ти януари, Гладис бе поканила Маргарет да обядват в китайския ресторант отсреща, на Бенбъри Роуд; и докато хапваха от свинското със сладко-кисел сос и от котлетите-специалитет на Лотус хауз, Маргарет бе признала на Гладис, че съпругът и е заминал на някакъв курс около Нова година и че тя се чувства малко потисната. И какво огромно удоволствие бе изпитала Гладис, когато Маргарет бе приела поканата и да прекара уикенда с нея — в дома на Гладис в Кътслоу, Оксфорд.
Мисис Мери Уебстър, старши администраторката, която строго (дори неприятелски) наблюдаваше работата на около четиридесет жени и обикновено се намираше на първия етаж в голямата стая с прозорци към игрището на Подготвителното училище Съмърфийлд, не се бе върнала на работното си място след сутрешното кафе на 6-ти януари. Доста необичайно! Но прозрението на мисис Бенистър (която беше доста изтормозена в живота от недостатъчния капацитет на отделителната си система, караща я непрекъснато да прави разходки до тоалетната на долния етаж, което пък от друга страна бе компенсирано от възможността да има по-обстоен поглед върху света) хвърли стаята в паника.
— Полицейска кола! — прошепна тя (но така, че да се чуе) на половината от дамите в стаята.
— Двама мъже! При секретарката са!
— Искате да кажете, че те са там долу и разговарят с мисис Уебстър? — попита една от по-недоверчивите колежки на мисис Бенистър.
По-нататъшните коментари и тълкувания бяха обаче предотвратени от самата мисис Уебстър, която внезапно се появи на вратата на дългата стая и тръгна по дългата пътека между бюрата и масите. Цялата стая бе притихнала и безмълвна, подобно на монашеска килия. И тя спря едва когато стигна до масата на Гладис, намираща се почти в самия край на стаята.
— Мисис Бауман, бихте ли дошли за малко с мен, ако обичате?
Маргарет Бауман не каза нищо; заслиза по дървените стълби на едно стъпало зад мисис Уебстър, а после я последва по главния коридор на долния етаж, за да се насочат направо към стаята, на чиято врата от шведски дъб имаше внушителна табела с надпис „Секретарка“.
ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Понеделник, 6-ти януари, преди обяд
Най-ужасните лъжи често пъти се изричат мълчаливо.
„Секретарка“ бе една от онези мили архаични титли, с които Оксфордския университет изобилстваше. На пръв поглед, подобна длъжност предполагаше личност с върховни стенографски умения. Всъщност, обаче, секретарката на Местната комисия, мис Гибсън, не беше добра машинописка, а способностите и се изразяваха в изключителни академични и административни способности, които преди десет години бяха довели до назначаването й за ръководител на екипа. С прошарена коса, стиснати устни и бледо лице, мис Гибсън седеше зад бюрото си на висок стол, тапициран с червена кожа, очаквайки пристигането на мисис Маргарет Бауман. Пред бюрото бяха подредени още три стола със същата червена кожа: на единия отляво на секретарката седеше мъж с меланхолично изражение, който отвреме-навреме поглаждаше изтънялата си коса с лявата си ръка с добре оформен маникюр и в този момент (въпреки че мис Гибсън не би го и предположила) разсъждаваше колко ли приятна жена е била секретарката на младини; в средата седеше един малко по-млад мъж — също полицай, също в цивилни дрехи — но по-набит и с по-приятно изражение на лицето. След като Маргарет Бауман почука и влезе, тя бе поканена да седне на свободния стол и мис Гибсън й представи двамата полицейски служители.
— В Чипинг Нортън ли живеете? — попита Луис.
— Да.
— На Чарлбъри Драйв 6, нали?
— Да. — Маргарет знаеше, че дори и с тези едносрични отговори треперенето на горната й устна издава напрежението й, а и се притесняваше от проницателния синьо-сив поглед на другия мъж, насочен към нея.