— Намерили сте тази бележка, когато сте се върнали вкъщи? — попита Луис.
Тя кимна.
— На масата в кухнята.
— Познавате ли тази жена, за която се споменава?
— Не.
— Не сте чували нищо от съпруга си?
— Не.
— Доста време му трябва за да, хм, „изясни нещата“?
— Да. Да не би моят съпруг да е претърпял катастрофа с колата? Затова ли…
— Не, доколкото знаем, мисис Бауман.
— Това ли е всичко, което очаквате от мен?
— Засега, може би. Ще трябва да задържим писмото — надявам се да разберете защо.
— Не, не разбирам защо!
— Ами, то може въобще да не е от съпруга ви — замисляли ли сте се за това? — попита Луис бавно.
— Разбира се, че е от него! — При тези думи гласът й неочаквано стана рязък и почти груб за разлика от първоначалните й любезни маниери и Луис се улови, че се пита кое-що за нея.
— Можете ли да сте сигурна в това, мисис Бауман?
— Бих познала неговия почерк навсякъде.
— Имате ли у себе си нещо друго, написано от него?
— Нося у себе си първото писмо, което ми написа — преди години.
— Бихте ли ни го показали, моля?
Тя извади един плик от чантата си, доста смачкан, измъкна от него писмото, също намачкано, и го подаде на Луис, който внимателно сравни почерка на двата листа и ти побутна върху бюрото към Морс, който от своя страна кимна бавно след няколкоминутен оглед: според него и професионалист, и аматьор биха определили двата почерка като еднакви.
— Мога ли сега да си отида?
Луис не бе съвсем сигурен дали е време да приключи този странно неудовлетворителен поне засега разпит и се обърна към Морс, от когото получи само безразлично свиване на рамене.
След което Маргарет Бауман излезе от стаята, напътена от секретарката да отиде да изпие още едно кафе в стола и да има готовност да дойде отново, в случай че полицаите искат да я питат още нещо.
— Съжаляваме, че ви отнехме толкова време, мис Гибсън — каза Морс след излизането на мисис Бауман — И ако можете да ни отделите някоя стая за около час, ще ви бъдем много благодарни.
— Можете да останете и тук, ако искате, инспекторе. Имам да върша много неща из сградата.
— Как виждате нещата, сър? — попита Луис, когато останаха сами.
— Няма в какво да я обвиним, нали? Не можем да я арестуваме, защото е забравила, че е купила кило салам от „Сейнсбърис“.
— Дали не отиваме твърде далеч, сър? Всичко е толкова отчайващо.
— Какво? Отчайващо? Съвсем не! Ние просто гледаме нещата от погрешна насока, Луис, това е всичко.
— Наистина ли?
— О, да. А на мисис Бауман дължим много — време беше някой да ни насочи по вярната следа!
— Мислите ли, че тя казва истината?
— Истината? — Морс поклати глава. — Не вярвам и дума, от това, което каза тя, а вие?
— Не знам, сър. Съвсем съм объркан.
— Объркан? Разбира се, че не сте. — Той се обърна към Луис и остави жълтия молив на бюрото на секретарката. — Искате ли да знаете какво се е случило в Пристройка 3 в Новогодишната нощ?
ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Понеделник, 6-ти януари, преди обяд
Лош план е този, който не търпи промени.
— Нека изясня нещо от самото начало. Казах, че гледаме на нещата от погрешен ъгъл и точно това имах предвид. Макс определи времето на смъртта в доста големи граници и вместо да го послушам, аз се опитах да го уязвя. Дори и сега ми бяха нужни цял куп лъжи от устата на тази жена, за да се насоча във вярната посока. Най-важното нещо, свързано с мисис Бауман, е, че тя бе принудена да ни покаже писмото, вероятно от нейния съпруг, за да си създаде достоверно алиби. Това е бил единственият и куршум и не й е оставало нищо друго, освен да го използва, тъй като ние се доближавахме — ние сме съвсем близо! — опасно близо до истината. И аз казах „вероятно от нейния съпруг“ — но случаят не е такъв: то наистина е от нейния съпруг, в това можете да бъдете сигурен. Всичко съвпада, нали виждате, щом преобърнем нещата. Мъжът в Пристройка 3 не е бил убит след празненството; той е бил убит преди него. Нека само приемем, че Маргарет Бауман е била невярна съпруга и е дълбоко хлътнала по своя любовник. Той я заплашва с изнудване по някакъв начин, ако не се съгласи да се виждат отново — заплашва, че ще каже на съпруга й или че ще си пререже гърлото, или че ще пререже нейното гърло — както искате. Нека също допуснем, че съпругът й, Том Бауман, доставчик на пощата на Нейно Кралско Величество в Чипинг Нортън, е разбрал за това — нека кажем, че той е хванал някое писмо или, което е по-вероятно, тя е била достатъчно отчаяна и му е казала — защото вероятно е имало някаква уговорка помежду им. Заедно, те решават, че трябва да направят нещо, за да се избавят от заплахата, която сега виене и над двамата и точно в този момент, мисля аз, е съставен планът. Те резервират двойна стая за Новогодишната ваканция в хотела, използвайки несъществуващ адрес, за да не може по-късно някой да ги проследи; и Том Бауман е точно човек, който може да се справи с този проблем — той и никой друг. Така нещата се задвижват. Маргарет съобщава на своя опасен и непреклонен любовник — да го наречем мистър X — че може да прекара Нова година с него. Той няма семейство, луд е по нея и сега е на върха на щастието! Той вече си е мислел, че тя ще го зареже. Но ето, тя предлага да прекарат заедно няколко дни. Тя е поела инициативата; тя е уредила всичко; тя е направила резервация в хотела; тя го иска! Тя дори му е казала — очаквайки той да се съгласи — че тя ще подготви костюмите, с които ще са облечени на Новогодишното празненство. Тя му казва да има готовност, да кажем, от четири часа на 31-ви. Самата тя вероятно се регистрира с фалшиво име и фалшив адрес около час преди това, но все пак малко по-късно от останалите гости. Иска да я видят колкото се може по-малко хора, но все пак й е необходимо доста време. Тя се озовава сама на рецепцията, вдигнала яката на палтото си, спуснала шала през лицето си; попълва бланката, взема ключа от стаята, занася куфара си в Пристройка 3 — и всичко е готово. След това се обажда на X от уличния телефон вън до хотела, казва му номера на тяхната стая и той се изстрелва към нея. И докато останалите гости играят „клуедо“, той прекарва времето късно следобед и рано привечер пъхнат между чаршафите, както се казва. Когато страстта им е поутихнала, тя му казва, че е по-добре да станат и да започнат да се маскират за празненството; показва му какво е донесла за двамата; и към 19:00 ч. са готови: тя натърква ръцете му с чернилка, след което казва, че е забравила на рецепцията портмонето си, или чадъра си и че ще отскочи за минута да го прибере, взема ключа със себе си, навлича шлифера си върху костюма и излиза, тъкмо когато часовникът бие седем часа. Том Бауман, облечен в съвсем същите дрехи като X, я очаква някъде наблизо около хотела; и докато Маргарет Бауман изживява няколко от най-напрегнатите мигове в живота си, вероятно под навеса на автобусната спирка срещу хотела, Том Бауман се вмъква в Пристройка 3.