Морс излезе от сградата със сведен поглед, а челото му беше смръщено. Снегът бе отметен от ниските стъпала, които водеха към гаража, а слабото слънце почти бе изсушило бетона. Прогнозата предвиждаше устойчиво подобрение на времето, въпреки че на места все още имаше опасни заледявания.
— Накъде? — попита Луис, когато Морс седна на лявата седалка в полицейската кола.
— Не съм сигурен — отвърна Морс, когато колата им спря пред бариерата на черни и жълти райета, която предотвратяваше влизането на външни превозни средства в Юърт Плейс, тясната уличка, водеща към паркинга на Пълномощничеството. Боб Кинг, учтивият служител в синя униформа, докосна за поздрав фуражката си, докато натискаше бутона, за да вдигне бариерата; но преди да преминат, Морс го повика през прозореца и го попита дали си спомня кафяво „метро“ да е минавало преди няколко минути и ако е така, дали е завило наляво или надясно по Бенбъри Роуд. Но докато отговорът на първия въпрос беше „да“, на втория въпрос отговорът беше „не“. И за момент Морс накара Луис да спре колата, там където бяха: отляво се намираше фурната „Сламена шапка“ („Всичко изпечено на място“), а отдясно (точно отсреща през тясната улица) беше големият магазин на Алайд Карпетс, чиито огромни витрини винаги бяха облепени с обяви, информиращи жителите на Съмъртаун, че сегашната разпродажба е вероятно най-голямата сделка в историята на търговията. Колата стоеше между тези два магазина; наляво се отиваше към центъра на Оксфорд, а надясно — нагоре и извън града, или ако трябва да бъдем точни, в Чипинг Нортън.
— Чипинг Нортън — каза Морс внезапно — колкото можете по-бързо натам!
Със синя премигваща лампа на покрива и е включена сирена, белият „форд“ профуча до кръстовището на Бенбъри Роуд, после до завоя на Уудсток роуд и скоро беше на шосе А34, шофиран от излъчващия задоволство Луис.
— Мислите ли, че веднага ще се върне вкъщи?
— Господи, надявам се! — каза Морс с необичайно въодушевление.
Едва когато колата отмина „Черният принц“ и се изкачваше по хълма над Уудсток, Морс заговори отново:
— Да се върнем към онова, което казахте за Пристройка 3, Луис: нали огледахте чаршафите?
— Да, сър, и на двете легла.
— И не мислите, че сте пропуснали нещо?
— Не, не мисля. Въпреки, че и да съм, едва ли ще има особено значение. Все още имаме чаршафите — изпратих всичко в лабораторията.
— Така ли?
Луис кимна.
— Но ако питате мен, никой не е спал в тези легла, сър.
— Е, за едното не може да се твърди. Нали беше цялото в кръв.
— Не, не беше, сър. Кръвта беше попила през юргана или как там му казват, и беше минала върху одеялата; но върху чаршафите нямаше нищо.
— И вие не мислите, че те са се любили този следобед или вечер на някое от леглата?
Луис имаше опит в разследването на убийства и с удоволствие би забравил част От нещата, които бе виждал в стаите, в шкафовете, в гардеробите, в леглата, под леглата. Но той знаеше какво има предвид Морс и бе повече от сигурен в отговора си.
— Не. Нямаше следи от сексуални подвизи или нещо подобно.
— Изразявате се изключително деликатно — каза Морс, докато Луис минаваше покрай една колона от дълги камиони, които услужливо се отбиха встрани. — Но това, което казахте по-рано, беше уместна забележка. Ако старият креват не бе скърцал целия следобед…
— Въпреки това, както отбелязахте, сър, те може да са се любили на килима.
— Вие любили ли сте се някога на килим посред зима?
— Е, не. Но…
— Централното отопление все пак е нещо. Но има течение под вратите, не мислите ли?
— Самият аз нямам кой знае какъв опит в подобни неща.
При разклонението за Чипинг Нортън, Мортън-ин-Марш и Евъшъм колата зави наляво и след няколко минути Луис плавно спря пред Чарлбъри Драйв 6. Той забеляза потрепването на дантелено перде на предния прозорец на номер 5, но по цялата улица бе тихо и спокойно. Нямаше кафяво „метро“ нито пред номер 6, нито на стръмната алея, която водеше към боядисаните в бяло врати на гаража.
— Отидете да проверите! — каза Морс.
Но и в гаража нямаше кола. А когато Луис натисна входния звънец, ехото от иззвъняването му вътре прозвуча като в злокобно празна къща.
ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА
Понеделник, 6-ти януари, преди обяд
Последното удоволствие в живота е чувството за отърваване от задълженията.
Там, където Морс реши да завият надясно покрай Алайд Карпетс, няколко минути преди това Маргарет Бауман бе завила наляво покрай „Сламената шапка“, а после се бе отправила на юг, към центъра на града. В Сейнт Джилс, в резултат на строгите санкции срещу шофьори, превишаващи двучасовия си престой (дори с една-две минути) сега почти по всяко време можеха да се намерят свободни места за паркиране — нещо, което бе немислимо преди. Маргарет паркира колата тъкмо на такова място, точно пред „Орелът и детето“, след което бавно отиде до автомата за билети, намиращ се на около двадесет метра оттам. През цялото време, откак бе седнала в стаята на Секретарката, до сега, вцепененото й съзнание отказваше да приеме същността на положението, в което се намираше, и бе по някакъв странен начин отдалечено от това, което (тя знаеше) щеше да бъде фаталната неизбежност на съдбата. Когато бе отговаряла на полицаите, гласът и поведението й бяха по-овладяни, отколкото тя се бе осмелявала да се надява. Не чак през цялото време; но всеки, дори и да е съвсем невинен, би бил притеснен при подобни обстоятелства. Бяха ли й повярвали? Но сега тя знаеше, че дори отговорът на такъв жизненоважен въпрос вече е без особено значение. (Тя пъхна ръка в ъгъла на чантата си, за да търси необходимите й монети.)Но би било невярно да се твърди, че в този момент Маргарет Бауман бе стигнала до някакво решение да сложи край на живота си. Разбира се, такъв изход й бе минавал през ума — о, толкова пъти! — през изминалите няколко дни на отчаяние и последните няколко кошмарни нощи. Тя не бе блестяща ученичка в средното училище в Чипинг Нортън, даже не я бяха включили в курса за начинаещи по „Гръцка литература в превод“ (да не говорим за курса по латински, който бе на съвсем високо ниво). Все пак, тя си спомняше някои неща (от една от задължителните книги) за Сократ, преди той да изпие отровата: неговите думи, че с радост би приел смъртта, ако се окаже, че тя е един дълъг и спокоен сън. А точно за това Маргарет копнееше сега — дълъг, непробуден и спокоен сън. (Тя не можа да намери точно толкова монети, колкото се изискваха според неумолимото указание върху автомата.) И тогава си спомни за майка си, умряла от рак на около четиридесет години, когато самата Маргарет бе само на четиринадесет; преди да умре, бе казвала колко ужасно уморена се чувства и как иска да се избави от болките и повече да не се събужда…