Маргарет бе намерила пет монети от по 10 пенса — трябваше й още една — и тя се огледа наоколо с детинска молба в очите, почти очаквайки безпомощността й да се окаже спасителна. На около стотина метра, покрай Тейлориън, към нея идваше регулировчик с жълта лента и тогава внезапно една съвсем нова и напълно необичайна мисъл премина през съзнанието й. Имаше ли значение ако я хванеха? Не искаше ли тя да я хванат? След всичките й така безмилостно погубени надежди, не идваше ли един момент, когато отчаянието не можеше да понася повече изпитания? Една бележка („Не даваме дребни“) отвън на „Орелът и детето“ подсказа на Маргарет, че не може да очаква съдействие от това заведение; тя обаче влезе и си поръча чаша портокалов сок.
— Лед?
— Моля?
— Искате ли лед вътре?
— О, да. Хм, не. Съжалявам, не ви чух добре…
Тя почувства върху себе си укорителния поглед на добре фризираната жена зад бара, когато и подаде монета от една лира, а като ресто получи 60 пенса: една монета от 50 и една от 10 пенса. Тя се почувства някак си по детински доволна, когато събра своите шест монети по 10 пенса и сложи купчинката в лявата си ръка. Нямаше представа колко време е седяла там, на една маса до витрината. Но когато забеляза, че чашата пред нея е празна и когато почувства затоплените монети в ръката си, излезе и бавно тръгна към Сейнт Джилс. Хрумна й — съвсем внезапно! — че тя стои там, на Сейнт Джилс; че току-що е дошла откъм Бенбъри Роуд; че трябва да е минала покрай Хотел „Хауърд“; че дори не го е забелязала. Дали не започваше да се побърква? Или пък съзнанието й се раздвояваше? Едната част се беше включила на автопилот, още докато беше в „метро“-то, а другата, логична и трезва, дори сега, докато вървеше към автомата, я караше да внимава за обувките си (онези, които бе купила за погребението) и да ги пази от кишата. Тя видя бележката под по-близката чистачка на стъклото; през две коли от нейната забеляза и полицайката, която се бе попривела за да погледне друга табелка с регистрационен номер и да попълни още една квитанция за глоба.
Маргарет отиде при нея, посочвайки към кафявото „метро“.
— Нарушение ли съм направила?
— Това вашата кола ли е?
— Да.
— Паркирали сте без билет.
— Да, зная. Току-що ходих да разваля пари. — Почти патетично тя разтвори дланта си, за да покаже шестте монети, като че ли те можеха да бъдат смекчаващо обстоятелство.