Когато Мери стана кралица и Англия се обърна към римския католицизъм, архиепископ Кранмър и двама от неговите сподвижници, Латимър и Ридли, бяха осъдени в „Сейнт Мери“ за ерес. Латимър и Ридли бяха изгорени на клада. Самият Кранмър, след като официално се покая, бе върнат в „Сейнт Мери“ и осъден на смърт. Той бе изгорен на клада в рова край Белиъл Колидж, държейки дясната си ръка (написала отричането му) високо над пламъците…
Маргарет погледна собствената си дясна ръка с няколко петна от химикалка в основата на палеца и помисли за мъчителното изкупление, което Кранмър бе търсил и с радост приел за предишните си слабости. Една сълза се търкулна бързо по бузата й и тя извади бяла хартиена кърпичка от чантата си, за да избърше очите си.
Стълбите — вече железни и без перила на последните две площадки — водеха към покрива на страничния параклис и тя се почувства освежена от чистия въздух, когато се изкачи още по-високо, до камбанарията, където мъжът с бинокъл и развята от вятъра коса тъкмо се беше спуснал по витата каменна стълба, водеща към върха.
— Не се качвайте много нагоре! — любезно я информира той. — Доста духа. И е хлъзгаво. Внимавайте.
Когато се появи на върха на кулата, в продължение на няколко секунди Маргарет изпита силно замайване от гледката, разкрила се точно под краката й — черния железен пръстен, обграждащ изписаните със злато римски цифри на големия часовник, украсяващ северната страна на църквата. Но скоро паниката премина и тя погледна отсреща към Редклиф Камера, после вляво от камерата, към колежите по Броуд Стрийт; след това огледа постройките на Балиол, където Кренмър бе успял да избави душата си сред горящите съчки; после тя видя голите дървета по Сейнт Джилс и улиците, които се отправяха оттам към северната част на Оксфорд; после съзря гигантския жълт кран, който стоеше над покрива на Хотел „Хауърд“ на Бенбъри Роуд. Тя направи още няколко стъпки по стръмната пътека, водеща към северозападния ъгъл на кулата, когато внезапно изпита някакъв порив на въодушевление и сълзите отново бликнаха от очите и, а вятърът отметна косите й назад, а тя държеше главата си изправена със същото радостно безгрижие, както някога, когато бе малко момиченце и дъждът се лееше върху вдигнатото й към небето лице…
На едно място в ъгъла съвсем неподходящите й и неудобни обувки се подхлъзнаха по пътеката и един човек, който стоеше долу, видя, как черната чанта полетя към земята и падна почти изправена в една преспа сняг под северозападния ъгъл на кулата.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Понеделник, 6-ти януари, следобед
Всичко идва при онзи, който чака — а наред с другите неща, идва и смъртта.
Морс беше недоволен и неспокоен — това бе доста очевидно, докато двамата седяха пред къщата на семейство Бауман в Чарлбъри Драйв. Чакаха десет минути, като Морс седеше на мястото до шофьора с все още стегнат през гърдите му предпазен колан и взиращ се през прозореца. После изминаха още десет минути, през които Морс отвреме-навреме цъкаше с език и дълбоко въздишаше с нетърпение и безсилие.
— Мислите ли, че тя ще се върне? — каза Луис.
— Не знам.
— Колко ще чакаме?
— Откъде мога да знам!
— Само питам.
— Чуйте какво ще ви кажа, Луис. Всичко в този случай се е объркало в една проклета ужасна каша!
— Е, аз това не знам, сър.
— Ами тогава знай го! Не трябваше да я изпускаме от погледа си.
Луис кимна, но не каза нищо; още десет минути двамата седяха безмълвно.
Но нямаше и следа от Маргарет Бауман.
— Какво предлагате да правим, Луис? — попита накрая Морс.
— Мисля, че трябва да отидем до пощата и да видим дали можем да открием нещо, написано от Бауман — все нещо трябва да има. Да проверим дали някой от колегите му не знае къде е той или къде е отишъл, или нещо подобно.