— И бихте искал някой от тях да отиде да види трупа, нали? Вие мислите, че това е Бауман!
— Просто бих искал да проверя, това е всичко! Да проверя дали това не е Бауман, ако така повече ви харесва. Но ние още въобще нищо не сме направили, сър, за идентифицирането на трупа.
— И искате да ми кажете, че е вече крайно време да го направим!
— Да, сър.
— Добре! Нека го направим както вие искате. Губене на време е, но… — Той почти изръмжа.
— Добре ли сте, сър?
— Разбира се, че не съм добре! Не виждате ли, че умирам за цигара, човече?
Посещението в пощата даде малко информация, която те все още да не знаят. Том Бауман бе работил в четвъртък, петък и събота след Коледа, след което си бе взел една седмица отпуск. Трябвало да се яви на работа днес, 6-ти януари, но все още никой не го бе виждал, нито пък имаше вести от него. Бил е тих, точен и методичен човек, който бе работил тук в продължение на шест години. Никой не познаваше добре жена му Маргарет, въпреки че всички заеха, че тя работи в Оксфорд и обръща доста внимание на дрехите и външността си. В личното досие на Бауман имаше две писма, написани от него: едното бе първата му молба за постъпване на работа в Пощата, а другото се отнасяше до пенсионните му осигуровки. Очевидно бе, че с течение на времето калиграфските способности на Бауман малко се бяха усъвършенствали и имаше достатъчни доказателства — ако въобще някой ги търсеше — че писмото, което тази сутрин Маргарет бе извадила от чантата си, бе наистина написано от съпруга й. Това можа да им каже мистър Джийкок, услужливия и много осведомен началник на пощата. Той обаче нямаше нищо против един от колегите на мистър Бауман да отиде с полицейските служители в Оксфорд, за да се опита да идентифицира трупа.
— Да се надяваме, че това не е Том! — каза той, когато Морс и Луис станаха и тръгнаха от малката му канцелария.
— Наистина мисля, че няма за какво да се тревожите, сър — каза Морс.
Както винаги, колите, движещи се непосредствено отзад, бяха намалили скоростта си до допустимата граница; и когато полицейската кола заедно с мистър Фредрик Норис, сортировач на пощата на Нейно Кралско Величество в Чипинг Нортън, стигна до двойното платно след Бленхайм Палъс, отзад се бе образувала огромна колона от превозни средства. Морс, който бе казал на Луис да приема нещата спокойно, седеше мълчаливо по обратния път, в резултат на което и Луис бе мълчалив. В долния край на Уудсток Роуд той зави надясно в една тясна уличка пред болницата Редклиф и спря на паркинга за линейки пред моргата, където сега бе прехвърлен намерения в пристройката на „Хауърд“ труп. Норис излезе от колата, която зави зад него.
— Вие ще дойдете ли, сър? — попита Луис. Но Морс поклати глава.
Фред Норис стоя закован на място няколко секунди, а после — донякъде за учудване на Луис — кимна бавно, като собственото му лице беше съвсем леко по-бледно от кожата, покриваща сините подутини на мъртвеца. Цареше пълно мълчание, но когато служителят от моргата дръпна обратно белия чаршаф, Луис постави любезно и с разбиране ръка върху рамото на Норис, а после леко го изведе от мрачната сграда отвън на свежия януарски въздух.
Една линейка току-що беше спряла пред полицейската кола и Луис, който си уговаряше с Норис час за даване на официални показания, видя как шофьорът на линейката бавно излезе и каза нещо на един от носачите на входа за спешни случаи. От липсата на суетене Луис предположи, че човекът вероятно е докарал някоя придирчива осемдесетгодишна старица за редовната й седмична физиотерапия. Но внезапно се отвориха задните врати и се откри тяло на жена, покрито с червено одеяло, от което се подаваха само нозете й без обувки. Луис се приближи към полицейската кола със свито гърло и видя Морс (все още в неведение относно драматичната новина, която Луис щеше да му съобщи), който сочеше към линейката.
— Коя е тя? — попита Луис двамата санитари, които нагласяха плъзгачите за носилката.
— Вие сте…? — Шофьорът посочи с палец към полицейската кола.
— Главен инспектор Морс — той! Не аз!
— Нещастен случай. Намерили са я…
— На колко години е?
— Мъжът сви рамене: — Може би към четиридесет?
— Знаете ли коя е?
Мъжът поклати глава.
— Никой не знае все още. Няма документи. Няма чанта.
Луис дръпна одеялото и погледна лицето на жената, а сърцето му бе свито в страховито предчувствие — той знаеше, че точно от такава развръзка се бои Морс.
Но шофьорът на линейката бе прав в това, че никой не знае коя е жената. Луис също не я познаваше. Но определено мъртвата жена в линейката не бе мисис Маргарет Бауман.