В същата обедна почивка, около петдесет минути преди Норис със сигурност да бе разпознал мъжа, убит в Хотел „Хауърд“, като мистър Томас Бауман, Роналд Армитидж, мръсен, безпомощен, измръзнал, гладен безделник, безработен и некадърен за каквато и да е работа, получи неочакван подарък от съдбата. Той бе прекарал предната нощ и по-голямата част от сутринта свит на една пейка в алеята, която води от Редклиф Скуеър към Главната улица. Под вцепенените му нозе имаше една празна бутилка от Бълмърс, а в джоба на дългото до глезените му зимно палто, което от много години бе най-ценната му вещ, имаше една мазна банкнота от пет лири и няколко монети от по 10 пенса. Когато видя черната чанта, която летеше към земята, докато не падна в една снежна преспа на ъгъла на църквата, той инстинктивно се огледа бързо и с подозрение наоколо. Но в момента площадът беше празен и той бързо грабна чантата, мушна я под палтото си и бързо се отдалечи от заснежения калдъръм пред Брейзноуз по алеята вляво, водеща към Търл. Тук — далеч от приятелите си — подобно на вълк, който отмъква от общата плячка голямо парче месо и го отнася встрани от завистливите очи на останалите от глутницата, той разгледа вълнуващото си откритие. В чантата имаше червило, пудра, гребен, евтина запалка, пакетче хартиени носни кърпички, листовка за църквата „Сейнт Мери“, малки ножички за нокти, връзка ключове за кола и кафяво кожено портмоне. Той не обърна внимание на пластмасовите карти — Виза, Ъксес, Лойдс — но бързо мушна в джоба се — двете приятно шумолящи банкноти по десет лири и трите монети от по една лира, които намери вътре.
Следобеда той бавно вървеше по Главната улица към Карфакс, а после зави покрай колежа „Крайст Чърч“ и влезе в полицейското управление на Сейнт Олдейтс, където предаде чантата на гишето за загубени вещи.
— Къде я намерихте? — попита дежурният сержант.
— Някой трябва да я е изпуснал…
— Добре ще е да си оставите името…
— А, не! Няма защо.
— Може да има възнаграждение!
— Наздраве, приятел.
ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Понеделник, 6-ти януари, следобед
Уърдсуърт си спомня в „Прелюдията“, как е бил успокояван от звука на реката Дървъит, виеща се сред тревистите низини.
Рядко се случваше Морс да иска подкрепления. Всъщност, личното му мнение бе, че гледката (както често се вижда по телевизията) на стотина униформени полицаи, пълзящи в редици през необятна пустош, често пъти предизвиква обиден присмех. Самият той веднъж бе участвал в подобна масова акция на едно поле в Северен Стафърдшър, която бе приключила с един празен пакет „Федърлайт Дюрекс“, празна кутия от безалкохолна светла бира и (на следващата сутрин) досадни пристъпи на лумбаго.
Но следобеда на 6-ти януари Морс поиска повече хора; колкото до Луис, той се радваше, че най-после са потърсили така необходимата им помощ (в лицето на Сержант Филипс и двама детективи), за да работят по издирването на Маргарет Бауман.
Колкото и да е странно (въпреки ме всичко, отнасящо се до него, беше странно според Луис), Морс не бе особено изненадан, когато научи, че убитият е Том Бауман; всъщност, единствената емоция, която показа — и то е огромно облекчение — бе, когато разбра, че трупът, появил се по обяд не е на Маргарет Бауман. Всъщност, сега, когато седна с Луис в „Кралския дъб“, точно срещу болницата, Морс изглеждаше много по-спокоен — обстоятелство, което (както правилно предположи Луис) не бе съвсем без връзка с факта, че след свръхчовешките усилия, положени през Коледните и Новогодишните празници, накрая Морс се бе предал и си беше купил пакет цигари. В два и половина те отново бяха на шосе А34 към Чипинг Нортън, този път с по-определена цел — да разследват къщата на Чарлбъри Драйв 6, която все повече попадаше във фокуса на разследването на убийството.
— Да счупим ли някой от предните прозорци, или пък от задните? — попита Морс, когато те вече стояха пред къщата, а многобройни лица по прозорците в тихата задънена уличка с живо любопитство наблюдаваха какво става. Но не се наложи да се прилага подобно влизане със сила. Луис подхвърли, че повечето хора („Е, моята жена прави така“) оставят ключ на съседите; така се оказа и в този случай — една възрастна жена от номер 5 услужливо им даде ключ и от предната врата, и от задната. Оказа се, че мисис Бауман е излязла в петък вечерта, като е казала, че ще се върне чак в понеделник след работа, но и до сега не се е върнала — поне доколкото жената знаеше.