Хрумна ми, че под някаква форма се повтаря случилото се на партито за рождения ден на майка ми, където също си бях поставила за задача, докато обикалям около масата, да събера възможно най-много информация за смъртоносната Игра, в чийто вихър изведнъж се бях оказала.
Родо ме бе предупредил да бъда добър слушател тази вечер, но заради задълженията по сервирането нямах възможност да следя подробностите около разговора на масата. Изглежда, всички бяха словоохотливи само докато бях навън. Сипеха се комплименти за прекрасната кухня на Родо, но гласовете определено утихваха, щом прибирах празните чинии и поднасях следващото ястие.
Не знам дали се дължеше на въображението ми или зловещите предположения на Родо отговаряха на истината, но гостите определено ме наблюдаваха.
Дойде време за сервирането на мешуи — гвоздея на вечерта. Едва сега за първи път Родо се отдели от пещите и дойде с мен при гостите. Традиционно агнето се сервираше заедно с шиша, на който бе нанизано, всички трябваше да се съберат около него прави и да късат с пръсти от сочното, напоено с уханни подправки месо.
Нямах търпение да видя как Розмари Ливингстън с парижката копринена рокля ще се справи с това предизвикателство. Един от принцовете на пустинята обаче бързо скочи и овладя положението.
— Позволете на мен — предложи той. — Жените никога не бива да стоят редом с мъжете, когато се яде мешуи.
После собственоръчно приготви порция агнешко в отделна чиния, която Базил кавалерски поднесе на съпругата си на масата.
Това изглежда бе възможността, която Царицата майка бе чакала досега. Родо въртеше шиша с агнето пред събралите се около него мъже, така че Розмари бе останала сама на масата. Даде ми знак да долея вода в чашата й. Заподозрях някакъв капан, още повече че и Родо ми хвърли предупредителен поглед, но все пак се наведох и напълних чашата. Розмари си беше снобка наистина, но когато искаше нещо, човек не биваше да отлага изпълнението на желанието й. Тя чевръсто заобиколи масата, дойде при мен, за да ме дари с две от любимите си „въздушни целувки“. После ме дръпна настрани и заговори тихо:
— Скъпа! Базил и аз не се надявахме да те видим толкова скоро отново тук, особено като чухме за онази ужасна буря в Колорадо. Толкова се радваме! Надяваме се, че и майка ти е преодоляла проблемите си или каквото там я бе принудило да отсъства онзи ден. Ние, разбира се, излетяхме за Източния бряг с нашия самолет още същата вечер!
Не бях изненадана. Знаех, че в хангара си в „Редландс“ Ливингстънови разполагат с пилоти и няколко скъпи части самолета, готови да излетят във всеки момент от денонощието, в случай че Розмари изпита непреодолимо желание да замине някъде, където да пазарува, докато капне. Разбира се, онзи ден можеха да ни предложат да ни откарат, вместо да ни зарежат да стърчим на пътя на приближаващата буря.
Сякаш прочела мислите ми, Розмари добави:
— Виж, ако знаехме, че всички тръгвате за Денвър, можехме да вземем и вас. Щяхме да ви откараме дотам, както откарахме Сейдж и съседа ни, господин Марч.
— Жалко, наистина! — отвърнах със същия надменен тон. — Но да не преча повече на вечерята ти — мешуи е специалитетът на „Суталде“. Родо го приготвя много рядко и ще се разстрои, ако види, че заради моето бърборене твоята порция изстине, преди да си я опитала.
— Седни за миг при мен тогава — предложи Розмари с най-заговорническия тон, който бях чувала от нея. После се върна на мястото си и усмихната потупа с длан стола до себе си.
Шокирах се от това очевидно погазване на протокола в присъствието на всички тези високопоставени лица, особено пък от страна на най-голямата снобка, която познавах. Обаче следващите думи, които Розмари изрече, ме поразиха още по-силно:
— Сигурна съм, че твоят шеф мосю Бужарон няма да има нищо против, ако си побъбрим малко — увери ме тя. — Аз вече го уведомих, че си приятелка на семейството.
Приятелка! Страхотен избор на думи!
Заобиколих масата от страната на Розмари, напълних няколко празни чаши с вода и хвърлих бърз поглед към Родо. В отговор той леко повдигна едната си вежда, сякаш ме питаше дали всичко е наред.
— Виж, мосю Бужарон гледа точно към нас — доближих се аз до Розмари. — Най-добре да се върна в кухнята. Следват още три блюда. Не искам да ги съсипя заради някакво си закъснение, особено като се има предвид колко качествена е храната тук. Едва ли имаш желание и да висиш в ресторанта цяла нощ…