Розмари стисна ръката ми в мъртва хватка и ме дръпна на стола до себе си. Толкова се изненадах, че за малко не разлях водата в скута й.
— Казах, че искам да поговорим — заяви тя. Изрече го полугласно, но с категоричен заповеднически тон.
Сърцето ми заби учестено. Какво, за бога, бе намислила тази жена? Възможно ли бе някой да бъде убит по време на частно парти с вечеря, особено при положение, че около ресторанта е пълно с агенти на Сикрет Сървис? Не можех обаче да не си припомня с тревога думите на Родо за това как всички комуникации тук, в избата, са прекъснати. Така че оставих каната с водата на масата и кимнах:
— Разбира се. Сигурна съм, че няколко минути не са от значение — с възможно най-спокоен глас отбелязах и леко откопчих пръстите й от ръката си. — Какво правиха Сейдж и Гален в Денвър…?
Лицето на Розмари се превърна в маска.
— Много добре знаеш — отвърна тя. — Този мелез, малката ти приятелка Нокомис Кий, сигурно ти е издрънкала новината, така ли е?
Шпиони навсякъде.
После, със стоманен поглед в очите, Розмари показа онази своя личност, с която бях свикнала.
— С кого всъщност смяташ, че си имаш работа, момиче? Имаш ли представа коя съм аз?
Малко остана да й кажа, че имам проблеми с това да установя аз самата коя съм. Но предвид последните реакции на Розмари и състава на тайнствената група гости, сметнах, че за всички ни ще е най-добре, ако оставя пред вратата заедно с мобилния телефон и лекомислието си.
— Коя си ти ли? — казах. — Искаш да кажеш, че не си Розмари Ливингстън, съседката ни?
Розмари въздъхна, демонстрирайки ужасно нетърпение, и потропа с нокът по чинията с мешуи, която така си и стоеше недокосната.
— Казах на Базил, че всичко това е глупаво — вечеря, господи боже мой! Но той просто не ме послуша — каза тя сякаш на себе си. После ме погледна с присвити очи. — Ти все пак знаеш кой в действителност е Вартан Азов, нали? — продължи тя. — Имам предвид, освен че е световен гросмайстор по шах. Това е просто неговото хоби.
Поклатих смутено глава, а тя добави:
— Разбира се, ние познаваме Вартан от времето, когато беше малко момче. Все пак беше доведен син на Тарас Петросян, бизнес партньора на Базил, който наскоро почина в Лондон. Вартан не обича да говори за отношенията си с него. Нито пък да обсъжда факта, че всъщност е единствен наследник на състоянието на Петросян, което съвсем не е малко…
Надявах се да успея да скрия чувствата, които ме обхванаха при това разкритие, но се усетих, че се взирам в Розмари, и бързо отвърнах очи. Разбира се, Петросян е бил богат човек. Все пак е бил „олигарх“ по време на краткия разцвет на руския капитализъм, нали така? В противен случай Базил Ливингстън едва ли би работил с него.
Но Розмари не беше свършила. Изглежда, да се увлича по напипаната отровна тема, бе за нея неповторимо удоволствие.
— Чудя се дали би могла да ми обясниш — продължи тя с тих глас — как точно лицето Вартан Азов, украински гражданин, е успял да получи виза за влизане в САЩ за толкова кратко време, при това причината за пътуването му е единствено необходимостта да присъства на някакво парти? А защо той и Лили Рад са решили да прекосят страната заедно в частен автомобил, особено пък ако толкова са бързали да стигнат в Колорадо?
Сритах се мислено за глупостта си. Ако Розмари се опитваше да ме накара да се усъмня в приятелите си, то определено успяваше. Защо тези въпроси не ми бяха хрумнали на мен самата?
В момента, в който си ги зададох обаче, това се оказа достатъчно, за да предизвика последен и смъртоносен пристъп на ужас, който прониза гръбнака ми. Изпитах облекчение от факта, че успях да остана седнала. Мозъкът ми предизвика опустошителен хаос във вътрешностите ми, бях потънала в студена пот.
Не можех обаче да пропусна една конкретна фраза, чута току-що, сред целия куп борещи се в съзнанието ми знаци. Фраза, която свързваше всички факти по начин, чието осмисляне просто не можех да понеса.
Разбира се, ние познаваме Вартан от времето, когато беше малко момче…
Ако Ливингстънови познаваха Вартан още от времето, когато е бил момче и доведен син на Тарас Петросян, а едновременно с това са били в бизнес връзки със самия Петросян през всички тези години, то това означаваше, че всички те са тясно обвързани един с друг. Обвързани отдавна, още от момента, в който аз и татко стъпихме в Русия.