Това пък означаваше, че всички те са замесени в Последната игра. В играта, която отне живота на баща ми.
Играта със сигурност бе напреднала. От няколкото полугласно разменени думи бързо бях разбрала, че Розмари Ливингстън не просто си показва зъбките и думите й навярно са нещо повече от храна за мисълта.
Поднесох следващите три блюда: яхния диви гъби по френска рецепта, печеното пилешко със зеленчуци, задушени в пикантния сос от месото и шоколадовия сладкиш, пълен с напоени с коняк баски череши. После застанах настрани и се опитах да огледам по-добре дъската, на която се налагаше да играя. Бях научила доста, въпреки че всички чути днес разкази се състояха от намеци.
Родо ме бе спасил от хватката на нашата „домакиня“ и ме върна там, където се чувствах уютно, заета с разравянето на въглените и сервирането. Въпреки това не можех да се отърва от една мисъл, която се въртеше безспир в съзнанието ми: по-голямата част от гостите на майчиното ми парти, провело се преди дни в колорадските Скалисти планини, някак си се бяха оказали тясно свързани помежду си. Този факт пък подсказваше, че всички те са и замесени подозрително дълбоко със смъртта на баща ми.
Това означаваше също, че всички те със сигурност са участници в Играта.
Оставаше да схвана по какъв начин тези хора са свързани с мен. Каква е моята роля? Гатанката с шейсет и четирите квадрата, както бе казала Кий и както Родо посвоему ми бе подсказал по-рано днес. Нямах търпение да затворим за днес, да го хвана отново насаме и да го разпитам за същинския замисъл на днешната галавечеря. Чия е била идеята за нея? Как е била организирана? Как е постигнат днешният резултат, включващ арабските важни клечки и засилената охрана?
Това изобилие от плаващи въпроси без отговор занимаваше ума ми, но в същото време знаех, че поне едно нещо бях разгадала. То лежеше скрито в дълбините на съзнанието ми.
Преди десет години се бе случило и още нещо. Още нещо, освен убийството на баща ми и решението на майка да ме отпише от нюйоркското училище и да настани и двете ни в осмоъгълната хижа високо сред пущинаците на Скалистите планини. Нещо, което със сигурност напомняше необясним ход в една голяма партия шах.
Доколкото си спомнях, преди десет години Ливингстънови се заселиха близо до Денвър и станаха наши съседи. По това време те се нанесоха в ранчото „Редландс“ в Колорадското плато.
Семейство Ливингстън и гостите им си тръгнаха от ресторанта след полунощ. Родо и аз бяхме твърде изтощени, за да водим нов продължителен разговор. Шефът ми поиска да се срещнем на следващата сутрин, да отидем заедно на някое тихо местенце, където да направим анализ на случилото се тази вечер.
Идеята ми се стори добра. Разходка с него би ми спестила и гнева на главните готвачи, и на Леда, да не говорим за групата миячи, които щяха да дойдат утре сутринта на работа и да открият, че аз и шефът сме им оставили те да почистят след гостите.
Пренасях съдове до помещението с миялните машини, където щяха да киснат в сапунена вода през следващите няколко часа, а после вдигнах съда, в който бе капала мазнината от месото, и видях под него грозните загорели лекета по каменните плочи отдолу. Показах ги на Родо.
— Кой приготви агнето на шиша? — попитах. — Оставил си е ръцете. Трябваше да поръчаш на мен или сам да го направиш. Кого прати тук сутринта да помага — баската бригада ли?
Родо поклати тъжно глава над спечените черни лепкави петна. Поля ги с малко вода от каната и ги наръси със сода за хляб.
— Един приятел — отвърна. — Утре ще почистя. Сега трябва да прибера мобилните ни телефони от охраната. Ти най-добре си отивай у дома да си легнеш и да поспиш.
Отговорът на шефа направо ме остави безмълвна — до такава степен се разминаваше с обичайното поведение на човека, наричан от собствените си готвачи Баския унищожител. Родо, какъвто го познавах, заливаше с презрението си като с картечен огън човека за грешка дори и наполовина по-незначителна от тази с месото. Напрежението тази вечер му е дошло в повече, реших аз.
Докато Родо се върне с телефоните ни, аз самата едва ли не бях в кома от умора. Докато заключим ресторанта, пак бяха настъпили малките часове на нощта. Вече ми става навик. Мостът над канала пред входа беше освободен, агентите ги нямаше, будката и бетонните бариери бяха вдигнати.
Разделихме се на другата страна на моста, Родо ми пожела „лека нощ“ и каза, че ще ми звънне на другата сутрин да се разберем кога да дойде да ме вземе. Минаваше един часът, когато най-после се запътих надолу по алеята към моето убежище, надвесено над водите на канала.