Стигнах до терасата до сенчестия вход на парка „Кий“, всичко наоколо бе тъмно като в рог. Уличната лампа бе изгоряла, а това се случваше по-често, отколкото ми се искаше. Не виждах нищо в тъмното, така че зарових за ключовете и опипом ги намерих в десния си джоб. Отворих вратата към антрето и разбрах, че нещо не е наред. От горния етаж над стълбите идваше приглушена светлина.
Дали случайно не съм оставила лампата светната от сутринта?
Имах основание за притеснение, особено след всичко случило се през последните дни. Извадих мобилния и набрах номера на Родо. Той надали се бе отдалечил на повече от една-две пресечки, може още да не беше стигнал дори до колата си, но не отговори на обаждането, така че затворих. Лесно можех да натисна „пренабиране“, ако се окажеше, че имам сериозен проблем.
Пропълзях безшумно нагоре по стълбите до вратата на моя апартамент. Тя нямаше ключалка, но когато излизах, винаги я оставях затворена. Сега вратата бе леко открехната. Никакво съмнение — в апартамента ми имаше светната лампа. Тъкмо да натисна „пренабиране“, когато чух отвътре познат глас.
— Къде беше, мила моя? Чакам те вече половината нощ.
Бутнах вратата и тя се отвори. Вътре, с огрени от светлината на лампата медночервени къдрици, настанил се като собственик на удобното ми кожено кресло, с чаша от най-доброто ми шери в ръка и с отворена книга в скута, седеше чичо ми Слава.
Доктор Ладислаус Ним.
Мителшпил
„Мителшпил: частта от играта, която следва непосредствено след откриващите начални ходове. Това е най-трудният и най-красивият дял от партията. Там живото въображение има голямата възможност да разиграе великолепни комбинации.“
Ним ме дари с крива усмивка, която трая само миг. Сигурно съм изглеждала като истинска развалина. Сякаш знаейки за всичко случило се в последните дни, той остави чашата и книгата, дойде до мен и без да каже дума, ме взе в прегръдките си.
До този момент не си давах ясна сметка колко разстроени са всъщност нервите ми. Но когато Ним ме прегърна, потокът се отприщи и аз се оказах хлипаща, заровила лице в ръкава му и загубила всякакъв контрол. Само преди секунди бях ужасно изплашена, но сега ме заля облекчение. За пръв път от доста дълго време — вече дори не помнех откога — се намирах под закрилата на някого, на когото напълно можех да се доверя. Ним ме галеше по косата и започнах да се отпускам.
Баща ми наричаше чичо „Слава“ — името криеше в себе си нещо като руска игра на думи. От една страна бе съкратено от „Ладислав“ — цялото име на чичо според руското произношение, а от друга — бе и самостоятелната дума „слава“. Така се наричаше осмолъчната звезда, образуваща ореолите на руските икони, изобразяващи Бог, Дева Мария или ангелите. Моят Слава определено притежаваше своя аура, подкрепена от ореол от медночервени коси. Откакто бях пораснала, аз го наричах Ним, както всички останали. Но не бях спирала да мисля за него като за мой ангел хранител.
Той бе най-забележителният човек, когото изобщо познавах. Причината за това бе, че притежаваше черти, които всички имаме като деца, но малцина успяват да ги запазят след раздялата си с детството. Ним беше завладяващ именно защото по всяко време сам бе завладян от нещо или от всичко в света по принцип. Когато бях малка, всеки път щом започвах да мрънкам, че съм отегчена и искам някой да ме забавлява, той ми даваше един съвет, в който бе концентрирана цялата му житейска философия. Казваше: „Само скучните хора скучаят.“
Колкото и завладяващо странен да изглеждаше Ним на околните, той беше едно от най-стабилните присъствия в ранните ми години. След като татко умря, а с мама се отчуждихме заради нейната забрана да играя шах, Ним ме дари с две неща, които ми помогнаха да оцелея. Тези две неща бяха и пътищата, по които се бе осъществявало общуването ни през всичките тези години така, че да не ни се налага да говорим за дълбоко скритите тайни, които бяха силно болезнени и за двама ни. Двете неща бяха готвенето и загадките ребуси.
А днес, тази вечер, моят забележителен чичо бе тук, за да ми даде един трети дар, който никога не бях очаквала, търсила или дори искала.
Сега, сгушена в прегръдките му и успокоявайки полека хлипането си, усетих как потъвам в изтощена забрава, нямам сили да задам въпросите си, че съм твърде натежала от умора, за да проумея отговора, който чичо бе дошъл да ми даде — третия „дар“, който щеше да промени живота ми. Истината за собственото ми минало.