Почти бях стигнала до важната част с намирането на нарисуваната шахматна дъска в чекмеджето на бюрото и с разказа на Вартан за руската Черна царица и смъртта на баща ми, когато чичо ме прекъсна с трудно прикрито нетърпение:
— Какво правеше майка ти през всичкото това време, докато гостите пристигаха един по един? — попита той. — Не ти ли каза нещо, с което да обясни действията си? Не каза ли например защо е поела такъв глупав риск да организира парти на собствения си рожден ден, пренебрегвайки очевидните опасности? Кой друг беше поканен? Кой отсъстваше? Господи, след всички тези имена, които ти изброи, се моля майка ти поне да е имала достатъчно здрав разум да не спомене подаръка, който й пратих.
Бях толкова замаяна от липсата на сън, че не бях сигурна дали съм чула добре. Възможно ли бе чичо да не знае?
— Мама изобщо не присъстваше на партито — казах аз. — По всичко изглеждаше, че е напуснала къщата малко преди да пристигнем. Така и не се върна. Просто бе изчезнала. Аз и леля Лили се надявахме, че ти имаш някаква представа къде е Кат в момента.
Никога не бях виждала такъв израз на лицето на чичо: изглеждаше просто като ударен от гръм, сякаш досега бях говорила на някакъв екзотичен език, от който той не разбира и дума. Най-после двуцветните му очи се фокусираха върху мен на светлината на уличната лампа.
— Изчезнала — каза той. — Положението е много по-лошо, отколкото предполагах. Трябва да дойдеш с мен. Има неща, които наистина трябва да научиш.
Значи той не е знаел, че майка ми е изчезнала? Положението е много по-лошо, отколкото предполагах, бе казал Слава. Как бе възможно? Ним винаги знаеше всичко. Къде беше майка тогава, след като и той нямаше представа?
В този момент, сама с него, в центъра на Джорджтаун някъде между полунощ и зазоряване, установих, че съм толкова потисната, че нямам сили дори да се потопя в дълбините на собствената си депресия.
Ним и аз прекосихме улицата и стигнахме началото на моста „Кий“. Поехме по тротоара на моста, докато стигнахме най-високата точка на извивката му над водата. Ним ми направи знак да седна до него на бетонната основа, поддържаща бледозелените перила на моста.
Седяхме в петното от млечнорозова светлина, хвърляна от фенерите високо над нас. Зловещият блясък караше медночервените къдрици на чичо да изглеждат златни. От време на време някоя и друга кола минаваше по моста, но шофьорите не ни виждаха, скрити зад бетонната бариера.
Ним хвърли поглед към чашата в ръката ми.
— Виждам, че не си довършила още супата, а със сигурност имаш нужда от нея. Трябва вече да е изстинала.
Послушно гребнах още една лъжица — все още вкусът й бе страхотен, а после наклоних чашата до устните си и изпих остатъка.
После загледах Ним в очакване да започне разказа си.
— Като начало — осведоми ме той, — трябва да признаем, че майка ти винаги е имала собствени възгледи за всичко. Голям инат, така да се каже.
Като че ли това бе нещо ново за мен!
— Само преди няколко седмици — продължи Ним, — малко преди да разбера, че замисля този безумен сблъсък на интереси, който бе имала смелостта да нарече „парти за рожден ден“, аз й изпратих една важна пратка. — Той помълча и повтори: — Много важна пратка.
Бях сигурна, че знам какво е било съдържанието на пратката. Беше вероятно точно то да е зашито под подплатата на анорака ми в този момент. Но Ним се бе разприказвал и нямах намерение да прекъсвам потока от информация, за да го занимавам с такива второстепенни неща като шивашките умения на Вартан Азов. Чичо навярно бе единственият човек, който притежаваше липсващите парченца от мозайката, от които аз силно се нуждаех в тази най-опасна от всички игри.
Но едно нещо трябваше да узная веднага.
— Кога пусна тази пратка? — попитах.
— Да питаш кога съм я изпратил, е безсмислено — отвърна Ним. — Интересен е единствено въпросът защо съм я изпратил. Пратката съдържаше предмет от особена важност, който не бе мое притежание. Той принадлежеше на другиго — аз сам бях изненадан, когато го получих. После го пратих на майка ти.