Ним настоя да взема душ и да се облека, както и да изпия още чаша-две от приготвеното от него кафе, преди да ми разясни прозренията, които го бяха озарили след снощи. Двамата се настанихме на дивана в гостната, където самият Ним бе спал нощес. Портфейлът с избледнялата снимка бе разтворен помежду ни. Ним внимателно докосна изображението с върха на пръста си.
— Нашият баща, Йосиф Павлос Соларин, гръцки моряк, се влюбил в руско момиче и се оженил за нея. Това била майка ни, Татяна — започна той. — После построил малка флотилия от рибарски кораби на Черно море и пожелал никога повече да не напуска Русия. Когато бяхме момчета, брат ми Саша и аз мислехме, че нашата майка е най-красивата жена на света. Разбира се, там, където живеехме — на самотното връхче на Кримския полуостров, — не бяхме виждали кой знае колко други жени. Но не ставаше дума само за красотата й. В нея се криеше магия. Трудно е да се обясни…
— Няма нужда да обясняваш. Видях я в Загорск — напомних му аз.
Татяна Соларина. В интерес на истината, едва намирах сили да гледам оцветяваната снимка. Образът на жената върна всичката болка, таена през последните десет години. Но сега, когато имах отговор на основния въпрос — Коя е тя? — образът й предизвикваше само смъртоносен поток от нови въпроси.
Какво всъщност означаваше предупреждението й, отправено към нас онзи ден в Русия? Опасност; Пази се от пожара? Знаела ли е тя за Черната царица, която ние след малко щяхме да открием в съкровищницата? Знаела ли е в каква опасност ще попадне баща ми в мига, в който я зърне?
Дали баща ми е познал жената от онзи мрачен зимен ден в Загорск? Сигурно. Все пак бе негова майка. Но преди десет години тя изглеждаше по абсолютно същия начин, по който изглеждаше и на тази избеляла снимка, правена по времето, когато татко и чичо са били деца? Как е възможно?
Освен това Ним ме уверяваше, че през тези десет години всички са я мислели за мъртва. Ако това не е било вярно, то къде се е крила през цялото време? И какво — или кой — я е накарало да се покаже отново?
Щях да разбера всичко това.
— Когато Саша бе на шест, а аз на десет — продължи Ним, — една вечер край дома ни на пустия кримски бряг се разрази страшна буря. Ние, момчетата, спяхме в общата ни спалня на долния етаж и чухме, че някой почука на прозореца. Погледнахме. Навън в бурята стоеше жена, наметната с дълга тъмна пелерина. Отворихме прозореца и я пуснахме да влезе. Тя каза, че е нашата баба Минерва и е дошла от далечни земи със спешната задача да открие майка ни. Тази жена беше Мини Ренселаас. От момента, в който тя прекрачи през прозореца в нашия дом, животът ни внезапно се промени.
— Мини… За нея леля Лили каза, че твърдяла, че всъщност е Мирей — допълних аз, — френската монахиня, придобила вечен живот.
Веднага се наругах задето прекъснах чичо. Ним имаше да ми разкаже нещо още по-важно.
— Мини заяви, че всички ние трябва да бягаме начаса — продължи той. — Беше донесла със себе си три шахматни фигури — златна пешка, сребърен слон и един кон. Изпрати посреднощ баща ми сам напред в бурята заедно с фигурите, за да подготви кораб, с който цялото семейство да избягаме от Русия. Но войниците пристигнаха у дома, преди да успеем да тръгнем, и заловиха мама. Ние, децата, избягахме заедно с Мини през прозорците на горния етаж. Скрихме се сред скалите в дъжда, докато войниците си отидоха, а после опитахме да се доберем до татко, който ни чакаше с кораба в Севастопол. Но малкият Саша не можеше да се катери толкова бързо по каменния бряг. Изпратиха мен напред и аз стигнах до баща ни сам.
Ним ме загледа мрачно.
— Дълги часове чакахме да пристигнат Мини и Саша. Но те така и не дойдоха. Татко трябваше да спази обещанието, което бе дал на майка ни, и ние двамата заминахме за Америка. Месеци по-късно Мини била принудена да остави Саша в сиропиталище, за да открие майка ни и да се опита да я спаси. Всичко изглеждало загубено.
Вярно беше. Знаех, че татко е отгледан в руско сиропиталище. Той обаче винаги отказваше да разказва каквото и да било за онова време. Сега разбрах защо. Мама не е била единствената в нашето семейство, която се е старала да ме предпази от Играта.
— Само Кат знаеше остатъка от нашата история — каза Ним. — Саша и аз бяхме разделени след онази последна нощ в Крим. Самите ние не знаехме какво се е случило с другия, докато един ден се срещнахме отново, благодарение на майка ти, и си разказахме всичко един на друг. Разказахме всичко и на Кат. Нашият баща почина скоро след като с него пристигнахме в Америка. Бях загубил майка, братчето си и Мини в една и съща нощ и не разполагах с никакви следи, за да опитам да ги открия отново. Дълги години след това мислех, че и тримата са загинали.