— Сега обаче двамата с теб знаем, че майка ви е оцеляла — казах аз. — Ако е била пратена в затвора, както смяташ ти, разбирам защо не е можела да прати вест за себе си през всичкото това време. Но тя беше в Загорск преди десет години, даде ми картичката. Сега ти смяташ, че рисунката на шахматната дъска ти я е пратила също тя. Как е попаднала в ръцете й? Защо е чакала толкова дълго, за да я изпрати?
— Още не знам отговорите на тези въпроси — призна Ним. — Но вярвам, че съм наясно с едно. За да го разбереш, трябва да знаеш известната приказка за Жар-птица — онази, която е нарисувана на картичката, както и да проумееш какво означава тази приказка за нас, руснаците.
— Какво изобщо означава Жар-птица? — попитах, макар че смятах, че вече имам някаква представа.
— Тя може да крие обяснението на факта, че майка ми е още жива, обяснението за това как е оцеляла — отвърна Ним.
Изгледах го изненадано и той добави:
— Ами ако Мини все пак е успяла да открие майка ни, след като е оставила Саша в сиропиталището? Ако я е намерила, както всички ние предполагахме, в затвора, когато съветските власти са се готвели да я ликвидират и така да стане поредната жертва на Играта? Какво би дала Мини в замяна на свободата на майка ни?
Нямаше нужда да питам. Имаше само един предмет, за който бях сигурна, че се намира в ръцете на руснаците:
— Черната царица! — възкликнах.
— Взе ми го от устата — отвърна Ним с доволна усмивка. — Връзва се, особено ако Мини е успяла да направи копие на истинската фигура, а сама е задържала оригинала! Това обяснява гамбита с двете царици, който ние вече разкрихме.
— Но в такъв случай къде е изчезнала майка ви, ако са я освободили? Как се е добрала до рисунката на шахматната дъска, която, както твърдиш, тя ти е изпратила? — продължих да питам. — Каза, че си разрешил и тази загадка.
— Рисунката на шахматната дъска, изработена от абатисата на Монглан, е част от мозайката, за която сме сигурни, че е била притежание на монахинята Мирей — така пише тя сама в дневника си — отвърна Ним. — Но то така и не попадна в ръцете на Кат заедно с намерените шахматни фигури. Смятахме, че Мини я е поверила на някого да ги пази.
— Дала ги е на вашата майка! — възкликнах аз.
— Където и да е била майка ни през всичките тези години — каза Ним, — едно е ясно: на картичката, която е връчила на теб и баща ти, са нарисувани едновременно феникс и Жар-птица. Освен това на нея пише: Пази се от пожара. Жар-птица по нищо не прилича на феникса, който сам избухва в пламъци на всеки петстотин години, а после се възражда от собствената си пепел. Историята на феникса е история за саможертва и прераждане.
— Какво тогава означава Жар-птица? — попитах аз. Дъхът ми секна от лошото предчувствие, че отново ще припадна.
— Тя се отказва от едно от своите златни пера — отказва се от нещо страшно ценно, ценно като Черната царица на Мини, — за да върне към живота княз Иван, убит от жестоките си братя. Появи ли се Жар-птица, посланието, което трябва да видим, е: „Върнат към живота“.
Върнат към живота
„Моята мисия е тайна. Всички мои препоръки и акредитации се заключават в едно-единствено изречение: «Върнат към живота»…“
„Спомнят си онези, които са забравили.“
Brumich Eelq Kyriin Elkonomu
(Огнената планина, Убежище на мъртвите)
Струваше му се, че шумът от течаща вода е звучал в ушите му ден и нощ откакто се помни. Долината на гейзерите, така му бе казала жената. Целебни води, родени от огъня дълбоко под земята. Води, които го бяха върнали към живота.
Тук, сред тревата високо между скалите, лежаха тихите езера, над които се виеше пара, езерата, в които го бяха къпали старейшините. Млечните им непрозрачни води извираха от недрата на земята, оцветени разнообразно от слоевете размита в тях глина, блестяха в различни багри: керемиденочервено, розово, охра, лимоненожълто, прасковено — всяка криеше свои уникални целебни качества.
Дълбоко под скалите, върху които бе стъпил, водата бълбукаше в своя кратер, напрежението й нарастваше и нарастваше, докато изведнъж изворът великан изригваше сред експлозия от пара. Взривът винаги го стряскаше, изворът хвърляше могъща струя гореща вода на десет метра във въздуха, обвита в цветовете на дъгата. След него всички останали извори долу в каньона, докъдето погледът стига, започваха да изригват един по един, сякаш синхронизирани с невидим хронометър и водата от тях бликваше настрани, врящите водопади се сливаха заедно в обща пълноводна река далеч долу и тя рукваше към морето. По някакъв странен начин постоянният тътен, оглушителният рев от взривно изхвърлените води му се струваше успокояващ — ритмичен като живота, като дишането на самата земя.