Сега, докато се движеше по неравния склон все по-високо и по-високо, той се стараеше да следва стъпките на жената, за да не падне. Трудно се ходеше по каменния хълм от кал и хлъзгави скали. Привързаните за глезените му мокасини бяха изработени от меча кожа, за да не се плъзгат, и намазнената козина пазеше краката му топли, но въпреки слънцето от небето се сипеше сняг. Тътнещите облаци пара, надигащи се отдолу, топяха снежинките още преди да докоснат земята, превръщайки мокрите мъхове и лишеи в подгизнала лепкава маса.
Беше прекосявал пеша долината всеки ден през последните месеци, за да укрепне за последното пътуване. Въпреки това знаеше, че все още е твърде слаб за дългия път, който трябваше да изминат днес: зад гърба им вече бяха седем версти през каньона на гейзерите, а високо пред тях ги чакаха тундрата, ливадите и тайгата — капан от стройни брези, рошави борове и ели. Вървяха към „тера инкогнита“.
Оставиха зад себе си ревящите води, изкачвайки се все по-високо в планината, потъвайки в тишината на един нов снежен свят. Той почувства как страхът в него затяга хватката си, страх, който идваше от празнотата, от несигурността на непознатото.
Знаеше, че е глупаво да се бои, след като в края на краищата за него всичко бе част от пустотата, от още по-великата неизвестност. Отдавна бе спрял да се пита къде е или откога е тук. Бе спрял да се пита дори кой е той самият. Тя му бе казала, че никой не може да отговори на този въпрос вместо него — важно бе той сам да открие отговора.
Стигнаха края на стръмнината, жената спря и застанали рамо до рамо, двамата се взряха в долината. Далеч отвъд, в другия край на равното, той я видя — видя целта на пътуването им. Огромен конус далеч на хоризонта, цял покрит със сняг, който сякаш се издигаше от нищото, подобен на огромна мистична пирамида в другия край на древната равнина. По склоновете на вулкана се виждаха дълбоки бразди, а върхът му бе рухнал и от него се виеше дим, сякаш наскоро е бил ударен от гръм.
Той почувства благоговение пред гледката, смес от ужас и любов, сякаш силна ръка бе стиснала сърцето му. Ослепителната светлина внезапно се бе върнала.
— На камчатски език тя се нарича Brumich Eeclass="underline" Огнената планина — рече жената до него. — Това е един от общо двестате вулкана, разположени на полуострова — наричат се apagachuch — „вълнуващите се“, защото много от тях са активни. Едно-единствено изригване само на един от тях трая двайсет и четири часа, изливаше се лава, рухваха дървета, а след изригването последва земетресение и приливна вълна. Този вулкан, който виждаш, е връх Камчатка. На руски се нарича вулканът Ключевски. Изригна преди десет години и покри всичко наоколо със слой пепел и въглени, дълбок пет сантиметра. Шаманите от племената на чукчите, живеещи на север оттук, вярват, че това е свещената планина на мъртвите. Те обитават кратера и търкулват отгоре скали срещу всеки, който се опита да се качи и да ги достигне. Отдолу, под планината, мъртвите достигат морето. Върхът е покрит с костите на погълнатите от тях китове.
Той едва виждаше нещо в другия край на долината. Пламъкът в главата му бе станал толкова ярък, че заличаваше всичко останало.
— Защо старейшините смятаха, че трябва да ме доведеш на това място? — попита, здраво стиснал очи.
Но светлината не изчезваше. И тогава той започна да вижда.
— Аз не те водя — отвърна тя. — Двамата отиваме заедно. И аз, и ти дължим по нещо на мъртвите. Защото и аз, и ти сме били върнати към живота.
Горе на върха, стъпили на ръба на рухналия кратер, двамата гледаха към езерото разтопена лава, която бълбукаше и вреше дълбоко долу. Серни пари се издигаха към небето. Отровни пари, както смятаха някои.
Беше им отнело два дни да стигнат дотук, на четири и половина километра над морското равнище. Нощта бе настъпила, луната се бе издигнала над водите на океана в далечината, но сега тъмна сянка бавно започна да пълзи по млечнобялата му повърхност.