Последен, но не и по важност, бе свадливият баск, шефът ми Родолфо Бужарон, който, изглежда, знаеше повече за всичко и всекиго, отколкото даваше да се разбере. Той ми разказа уникалната баска версия на предисторията на Играта и шаха Монглан — нещо, което никой друг не ми бе споменавал. Но също така отнякъде той знаеше предварително за партито за рождения ден на майка, бе подхвърлил и нещо за моята и нейната рождена дата. Единствено негова бе и странната идея, че тя и аз може да играем в противникови отбори.
Ним все още плискаше вода в кухнята, аз прегледах записките и драснах имената на няколко второстепенни персонажи: Нокомис, Сейдж, Леда и Еремон — все хора, които добре познавах, но които, изглежда, бяха само пешки в Играта, маловажни играчи, ако изобщо бяха играчи.
От цялата тази картина постепенно изплува една неизвестна величина, която остана самотна и дразнеща като възпален зъб. Единственият човек, когото майка бе поканила, но за когото аз не бях чувала и дума преди деня на партито в Колорадо.
Гален Марч.
Опитах да прехвърля през главата си събитията от онзи ден и неговата роля в тях и тогава ме озари прозрение: изглежда, никой друг от присъстващите на партито не го познаваше добре!
Вярно, Ливингстънови бяха пристигнали заедно с него и го бяха представили като „новия съсед“, а по-късно го бяха закарали заедно със Сейдж в Денвър с частния си самолет. Сега обаче си спомних, че на партито миналия петък Гален Марч всъщност бе зает с това той да задава въпроси на околните, сякаш ги срещаше за пръв път. Ами да, дори фактът, че се е срещал с майка ми преди, също се основаваше само на неговите собствени думи! Каква ли бе връзката му — ако изобщо имаше такава — със скорошната смърт на Тарас Петросян? Да, определено се налагаше допълнително разследване около личността на собственика на ранчо „Скай“. Изобщо не ми вдъхваше доверие.
Разбира се, в списъка присъстваше и Ним. Знаех, че през последните няколко часа моят обикновено загадъчен чичо бе разкрил раните на душата си, бе споделил с мен може би повече, отколкото с когото и да било другиго през целия си живот. Нямаше нужда да го питам как е влязъл в апартамента ми снощи, защото бях сигурна, че го е направил по онзи начин, с чиито демонстрации ме забавляваше, когато бях малка: Ним можеше да разбие почти всеки съществуващ сейф и да отвори всяка ключалка. Но със сигурност трябваше да задълбая около някои други теми. Все още имаше открити въпроси, а отговори на тях бе в състояние да даде само Ним.
Макар че моето разследване можеше да доведе просто до голяма купа зелен хайвер, заслужаваше си поне да проверя дали някои от напипаните следи не са действително горещи. Например:
Кога Ним за първи път е — както самият той каза — „подмамил“ майка ми в Играта? И защо? Какво общо има нейната рождена дата — а и моята — с ролите, които ние двете играем?
Какви са били тези служби към американското правителство, които чичо е уредил за родителите ми още преди да се родя? Защо те двамата никога не обсъждаха работата си пред мен?
А, и нещо по-актуално. Как майка ми се е сдобила с всички тези кодирани загадки, които ми бе оставила в хижата в Колорадо, ако Ним не й е помогнал да ги състави?
Канех се да запиша още някои мисли в списъка, но в този момент Ним се върна в дневната, бършейки ръцете си в кърпа, затъкната в колана.
— А сега на работа! — рече той. — Съгласих се с твоя шеф, който настояваше да те предам отново под негово попечителство, преди да мръкне — добави чичо с кисела усмивка. — Нощна смяна ли работиш, или тук има замесени някакви вампирски взаимоотношения?
— Родо е в състояние да ти изсмуче кръвчицата, съгласна съм — потвърдих. — Сега се сещам, ти май не познаваш никого от колегите в „Суталде“?
— Освен платинената блондинка с ролерите, която тази сутрин достави продуктите, за които бях помолил. Но и с нея не съм се запознал — тя просто остави всичко в антрето и си тръгна, преди да успея да й благодаря дори.