Огледах се и забелязах, че май и телефонът от гостната бе изчезнал. Станах, взех дамската си чанта от масата, където я бях оставила, разрових се в нея и измъкнах мобилния си телефон, за да се обадя на Родо. Преди още да отворя капачето и да го включа, Ним прекоси стаята и го грабна от ръцете ми.
— Откъде го взе? — излая той. — Откога е в теб?
Аз го зяпнах.
— От няколко години вече — отвърнах объркано. — Родо държи да ни намира по всяко време…
Ним сложи пръст на устните си. Върна се до дивана, взе жълтия бележник и надраска нещо на него. После ми го подаде заедно с химикалката, гледайки ме многозначително. След това се зае да оглежда мобилния ми телефон, който държеше в ръка.
Пиши тук отговорите си — прочетох аз. — Някой друг наскоро да ти е пипал мобилния?
Тъкмо щях да поклатя глава отрицателно и се сетих кой точно го бе пипал съвсем скоро и се проклех наум.
Хората от Сикрет Сървис — написах. — Снощи.
Телефонът беше в ръцете им с часове. Достатъчно време да сложат в него бомба или един господ знае какво, помислих.
— Нищо ли не научи от мен през всичките тези години? — промърмори под нос Ним, като прочете отговора ми. После отново задращи по бележника:
Използва ли го, след като ти го върнаха?
Отново се приготвих да отвърна отрицателно, но се сетих, че го бях използвала.
Само веднъж. Опитах да се обадя на Родо — написах аз и подадох бележника на чичо.
Ним закри очи с ръка и поклати глава. После отново се захвана да пише по бележника. Отне му доста време, през което аз седях като на тръни. Но когато най-после прочетох написаното, стомахът ми се преобърна и закуската се надигна към гърлото ми.
Значи си го активирала — бе написал Ним. — Когато са ти го взели, са свалили от него всичките ти телефонни номера, съобщения или запаметени кодове. Сега те всичките са в техни ръце. А ако си включвала телефона дори и само веднъж след като са ти го върнали, чрез него са подслушали всичко, което си казахме с теб в тази стая.
Господи, как бе възможно да се случва всичко това?
Щях да напиша нещо в отговор, но Ним ме сграбчи за лакътя и ме избута до мивката в кухнята. После накъса вътре всичките ни бележки, в това число и записаните наблюдения, драсна клечка кибрит и ги запали. После отми пепелта в канала.
— След малко ще звъннеш на Бужарон — каза той високо.
Безмълвно оставихме телефона ми на масата в кухнята, слязохме долу и излязохме пред къщата.
— Твърде късно е вече — каза чичо. — Не съм сигурен дали са ни подслушали, или не, но не можем да пренебрегнем факта, че ние сме наясно, че те може и да са научили всичко от нас. След малко ще вземем всичко ценно от апартамента ти и ще отидем някъде, където никой не ще може да ни подслушва. После ще се опитаме да преоценим ситуацията трезво.
Защо не се бях сетила за мобилния още сутринта, в момента, в който Ним ми каза, че е преместил всички останали телефони от къщата? Спокойна бях за нещата, които си бяхме казали снощи на моста, може би дори и за онова, което говорихме на закуска — все пак тогава бяхме в друга стая. Но онова, което разисквахме тази сутрин, толкова близо до мобилния… Усетих как ме обхваща истерия.
— О — казах със сълзи на очи. — Толкова съжалявам, чичо Слава. Аз съм виновна.
Ним ме прегърна през раменете, притегли ме към себе си и ме целуна по косата, както правеше, когато бях малка.
— Не се тревожи — каза той меко. — Само се боя, че новите факти малко ще променят разписанието ни.
— Разписанието ли? — погледнах го аз. Лицето му бе потъмняло.
— Това означава — добави чичо, — че вече няма значение с колко време сме си мислели, че разполагаме, за да открием майка ти. В момента нямаме никакво време.
Твърде много царици
„Мрачни заговори, тайни общества, среднощни срещи на отчаяни мъже, невъзможни планове — такова било ежедневието тогава…“
Валансе, долината на Лоара
8 юни 1823 г.
„Само във Франция човек може да познае пълния ужас на живота в провинцията.“
Шарл Морис дьо Талейран Перигор, принц на Беневан, седеше в малкия кабриолет между две дечица, облечени в ленени летни туники и с големи сламени шапки на главите. Напред вече бяха заминали прислужниците и Карем, наскоро завърналият се готвач на Талейран. Той бе тръгнал пръв с кошница и ножици през зеленчуковата градина, позволявайки на децата да помагат при избора на пресни продукти и цветя за трапезата тази вечер и за украсата на масата. Този ритуал се повтаряше всяка сутрин. Обикновено около масата на Талейран сядаха не по-малко от шестнайсет души.