Играта бе свършила и с помощта на Морис повечето фигури бяха попаднали в ръцете на Черния отбор. Наполеон бе свален от престола и вече не бе сред живите. В момента властта отново бе в ръцете на Бурбоните — едно семейство, което, по думите на Талейран, „не бе научило нищо и не бе забравило нищо“. Управляваше Луи XVIII — крал, сам управляван от Крайните, група зловещи мъже, които желаеха да върнат времето назад, да анулират конституцията на Франция и да унищожат всичко, за което се бе борила революцията.
Морис също бе вън от играта. Носеше безсмислената титла висш канцлер и му бе отпусната издръжка, но бе отстранен от политиката, живееше на два дни път от Париж в имението си, обхващащо четирийсет хиляди акра от долината на река Лоара, подарено му някога от император Наполеон.
Талейран се бе оттеглил, но не бе сам. Доротея дьо Курлан, бивша дукеса на Дино и една от най-богатите жени в Европа, омъжила се за племенника на Морис Едмон едва шестнайсетгодишна, след Виенския конгрес бе останала спътничка в живота на Талейран. Като изключим публичното й помирение с Едмон няколко месеца преди раждането на Полин.
Тази сутрин Морис бе дошъл с децата в градината поради съвсем друга причина: от отчаяние. Седеше в кабриолета между две деца. От едната му страна бе биологичната му дъщеря Полин, наречена Минет, родена от възлюбената му „малка мармузин“, Доротея, дукесата на Дино. От другата — Шарл-Анжелик, дете на другата му биологична дъщеря, Шарлот. Вълнуваха го чувства, които много искаше да си изясни, просто за самия себе си.
Дни наред усещаше, че нещо страшно предстои да се случи, нещо, което ще промени живота му, нещо странно. Чувство, което не бе нито радост, нито горчивина. Изпълваше го сякаш усещане за загуба.
Но от друга страна, усещането може би подсказваше нещо точно противоположно.
Морис бе горял от страст в обятията на много жени, в това число и на собствената си съпруга. Чувстваше грижовна, почти роднинска обич към Доротея, майката на Полин, която, вече трийсетгодишна, споделяше живота и леглото си с него през последните осем години. Но Морис знаеше, че усещането за загуба е предизвикано от отсъствието на единствената жена, която бе обичал истински: майката на Шарлот.
Мирей.
Заради неизменната опасност се налагаше да крие от милата Шарлот съществуването на собствената й майка, дори днес, когато поредната партия на Играта бе вече приключила. Имаше най-смътна идея за това как щяха да стоят нещата сега, ако Мирей бе останала с него, ако се бе отказала от мисията си, която впоследствие я бе погълнала изцяло. Ако бе забравила за шаха Монглан и за кървавата, ужасна, разрушаваща човешкия живот Игра. Какъв ли щеше да бъде животът му, ако Мирей бе останала до него? Ако се бяха оженили? Ако бяха отгледали заедно двете си деца?
Двете си деца. Ето. Най-сетне го призна.
Това бе причината, поради която Морис бе настоял да изведе тази сутрин с кабриолета малките Шарл-Анжелик и Минет и да погледат цветята в градината. Обикновена разходка със семейството — това бе нещо, което Морис никога не бе изпитвал, дори когато сам бе дете. Зачуди се какво ли би било, ако тези две дечица бяха техни — негови и на Мирей?
Мимолетното усещане за присъствието на семейство го бе споходило само веднъж — преди двайсет години, когато двамата с Мирей се бяха срещнали край парните бани в Бурбон л’Арчимбо. За Морис това бе нощ, изпълнена с пронизваща радост — тогава бе видял двете си деца заедно за първи път.
Онази нощ Мирей най-после се бе съгласила да даде малката Шарлот на Морис, за да бъде детето отгледано от истинския си баща.
Същата нощ Мирей си бе заминала, отвеждайки със себе си десетгодишния им син, момчето, което Морис вярваше, че никога вече няма да види.
Днес обаче тази вяра бе разсеяна безвъзвратно от писмото, което бе получил преди две нощи с късната поща.
Талейран бръкна в пазвата си и извади лист хартия — писмото, което бе писано в Париж и носеше дата отпреди три дни:
„Господине,
Трябва да ви видя във връзка с въпрос от изключителна важност и за двама ни.