— Не трябва да говорим за това на висок глас, верни ми приятелю — прекъсна го Талейран. — Ти и аз сме единствените хора на този свят, които знаят цялата история. Наистина, скоро ще ни се наложи да я споделим с някого — всъщност това ще стане още тази вечер — и аз те моля да съхраниш силата си за тази среща. Ти си единственият, който вероятно ще бъде в състояние да ни помогне, защото, както ти е известно, единствено на теб съм доверил цялата истина.
Карем кимна, за да покаже, че отново е готов да изпълнява желанията на човека, когото смята и винаги е смятал за свой най-любим господар. Дори за нещо повече.
— Очакваме жената да пристигне във Валансе тази вечер, така ли? — попита той.
— Не. Ще пристигне синът й — отвърна Талейран. После сложи ръка на рамото на готвача в знак на неочаквана близост. Пое дълбоко дъх и добави тихо:
— Неин и мой син.
Морис гледаше сина си за втори път откакто се бе родил. Гърлото му беше стиснато. В съзнанието му нахлу същата горчивина, която изпита при раздялата им преди двайсет години в Бурбон д’Арчимбо.
Цялото домакинство бе вечеряло, децата вече спяха. Морис наблюдаваше залеза, който постепенно преливаше във виолетов здрач. Това бе любимият му час на деня. В душата му се бореха хиляди противоречиви чувства.
Карем бе оставил Талейран и Шарло да си поговорят с уговорката, че по-късно ще се присъедини към тях с малко буренце отлежала мадейра и ще им даде отговори на няколкото въпроса, които бащата и синът щяха да му зададат.
Морис се взираше над малката градинска масичка, която готвачът бе наредил да изнесат под клоните на огромната липа в парка. Оглеждаше старателно младия, доста романтичен на вид мъж, плод на собствената му страст преди повече от трийсет години. Да го гледа, бе учудващо болезнено.
Шарло, току-що пристигнал от Париж, дори не бе успял да свали пътническите си дрехи — беше изтупал само прахта от пътя и сменил ризата и връзката си. Медночервената коса бе вързана на тила на опашка, от която се бяха измъкнали няколко непокорни кичура. Този мъничък детайл събуди у Талейран спомена за сладко ухаещите ягодоворуси къдрици на Мирей, в които принцът заравяше лице, докато правеха любов.
Това беше, преди тя да го напусне.
Морис се опита да се върне към реалността. Направи му впечатление, че във всички останали подробности Шарло прилича на баща си. Студените очи ясно даваха да се разбере, че няма да издадат нито една от дълбоко скритите мисли на собственика си, високите вежди, волевата цепната брадичка и чипият нос недвусмислено сочеха старата благородническа кръв на рода Талейран от Перигор. Изненадващо чувствените устни говореха за роден ценител на скъпите вина, красивите жени, на епикурейския начин на живот.
Синът му едва ли бе склонен да се отдава на подобни удоволствия.
Като си спомни въпроса за кръвното родство, Морис се сети и защо бе последвал съвета на Шарло — още като малко момче беше предложил сестра му Шарлот да бъде омъжена в рода Талейран. Причината бе да избегне съдбата на брат си. Благодарение на неблагоразумието на родителите си, Шарло бе незаконен, така че не можеше да се ползва от правата на първороден, не можеше дори да наследи собствеността на баща си. Морис не бе в състояние да направи много по този въпрос, все пак ставаше дума за френския закон. Очевидно физическите данни на Шарло щяха да си останат единственото негово наследство от благородния род Талейран-Перигор.
Самите черти на Шарло обаче сякаш се бунтуваха срещу вродените белези, които издаваха. Морис бързо разбра това. Устата на младия мъж може и да говореше за прекомерна чувственост, но начинът, по който бе разположена, подсказваше наличието на вътрешна решимост — същата, която бе довела Шарло днес тук от далечни земи в преследване на важна цел. По лицето на Шарло бе изписано, че тази цел не е поставена от майка му, а е негова собствена.
Ами очите, които на пръв поглед изглеждаха ледени и хладнокръвни… В индиговосините им дълбини лежеше тайна. Ясно беше, че Шарло е пропътувал дълъг път с намерението да я сподели с баща си и с никой друг.
Това наблюдение даваше на Морис поне искрица надежда, че тази среща, това повторно събиране в крайна сметка може и да не се окаже точно това, което Талейран си бе представял и от което се бе боял през всичките тези двайсет години. Принцът знаеше, че е настъпило време той също да разкрие някои неща пред сина си.