Отчаяният Соларин обаче знаеше, че единственото му желание е да си върне живота обратно. Колкото повече от спомените му се завръщаха, толкова по-безнадеждно усещаше загубата на всичко, скрито в множеството години между детството му и днешния ден, за които все още не можеше да си спомни нищо. Не можеше да си спомни дори колко всъщност са тези години, колкото и да се стараеше. Най-силно го болеше от това, че няма достъп до дълбините на паметта си — не можеше да си припомни онези, които бе обичал или мразил, проклинал или благославял.
Едно нещо помнеше добре.
Играта на шах.
В мига, в който помислеше за нея — и по-специално за една точно определена партия, — пламъкът в главата му отново започваше да се надига. Усещаше, че ключът към всичко е свързан по някакъв начин с играта. Ключът към загубената му памет, към всичките му травми и кошмари, към страховете и надеждите му.
Но едновременно с това знаеше, че съветът на майка му и на жената шаман е най-правилната тактика: трябваше да мълчи и да чака. Защото, ако се напрегнеше в опит бързо и здраво да хване щастливите спомени, имаше опасност да си навреди тежко и да загуби битката.
Поеха на север. Всеки път, когато спираха и имаха възможност да поговорят, Соларин можеше да разкаже на майка си за нещо ново, което си бе припомнил, дребни неща, подобни на пара, на лека мъгла, надигнала се от миналото.
Например една вечер, когато бе още дете — Татяна тъкмо му бе дала чаша топло мляко и го бе сложила в леглото. Оттам той виждаше цялата си стая и смокиновото дърво пред прозореца. Къщата бе някъде близо до морето и крайбрежните скали. Валеше. После трябваше да бягат. Дотук бе успял да си спомни със собствени сили. Първият му истински спомен — изпълни го усещане за свършена задача, усещане за свобода.
Докато вървяха нататък, Татяна, подобно на художник, който полага цветове на картина, която е все още само скицирана върху платното, сподели със Соларин още подробности от тази част от живота му.
— Нощта, която помниш, е много важна — въздъхна тя. — Беше към края на месец декември 1953 година. Нощта, в която животът на всички ни се промени. Онази вечер в дъжда в нашия дом пристигна баба ти Мини. Къщата ни се намираше на див, слабо населен бряг на Черно море. Макар и част от Съветския съюз, мястото бе оазис, който ни предлагаше защита от масовия терор и чистките. Или поне така си мислехме. Мини носеше със себе си нещо. Поколения от нашето семейство бяха полагали свещена клетва, че на цената на всичко ще пазят и защитават тези предмети.
— Не си я спомням — каза Соларин, макар че току-що с вълнение бе усетил нов проблясък в паметта си. — Но се сетих за още подробности от същата вечер. Мъже нахлуха у дома. Избягах и се скрих сред скалите. Спасих се някак си. Но теб те заловиха… — той шокирано впери очи в майка си. — Така и не те видях повече до онзи ден в манастира в Загорск!
Татяна кимна и продължи:
— Мини бе избрала точно този момент да пристигне в дома ни, носейки едно съкровище. Осем месеца преди да дойде, тя претърсвала Русия нашир и длъж, за да го открие. Осем месеца преди да се появи у нас в Крим, бе починал Йосиф Сталин — човекът, управлявал двайсет и пет години Русия със стоманен юмрук. През месеците след смъртта му целият свят се бе променил — за добро или за лошо. Начело на Ирак, Йордания и Англия бяха застанали нови управници. Русия бе създала водородната бомба. А съвсем скоро преди Мини да дойде у дома, дългогодишният началник на съветските тайни служби Лаврентий Берия — вдъхващият най-силен страх и омраза човек в Русия — бе разстрелян. Смъртта на Сталин и последвалият я вакуум във властта бяха подтикнали Мини да предприеме осеммесечното трескаво търсене с цел да открие колкото е възможно по-голяма част от скритото съкровище — три безценни шахматни фигури, изработени от злато и сребро и обсипани със скъпоценни камъни. Помоли ни да ги скрием. Смяташе, че за нас е лесно да го сторим, при положение че баща ти винаги имаше кораб на разположение.