Слушала много за Ним? За самия господин Потайност? Надали е чувала нещо от майка, още по-малко от мен. А как Родо толкова бързо се е сетил къде сме без помощта на подслушвателните устройства, от които вече се бяхме отървали?
Ним стискаше ръцете на всички поред, запазвайки достойнство, доколкото това бе възможно за човек в хавлия. Колкото до мен… От мен течеше вода, беше ми студено, да не споменавам, че горях от желание да узная останалата информация от факса на Кий, скрит в джоба на чичо. Реших да напусна уважаемата компания и да се отправя към съблекалнята, за да се подсуша. Надеждата ми беше, че ще мога да се измъкна през някоя задна врата и после да довърша разговора си с Ним по вече обсъжданите, както и по някои новопоявили се въпроси.
Но нашата прекрасна гостенка криеше още една изненада.
— Доктор Ним — подхвана тя със страстен тих глас, — вие от всички хора на земята трябва най-добре да знаете кои сме ние и защо сме тук. Също така навярно разбирате защо трябва да поговорим, както и причините, поради които времето за нас е фактор от първостепенна важност.
Кои сме ние ли?
Опитвах се да не гледам към чичо ми. Всъщност какво ставаше тук?
Сейдж съвсем не звучеше като претенциозната кукла, която познавах отдавна, а по-скоро като някаква Мата Хари. Възможно ли беше действително Сейдж, госпожичката, която стоеше пред мен в момента, несъзнателно цупейки се и играейки с диамантената си гривна, да бе наследница на нещо повече от петролните полета и урановите мини на семейство Ливингстън? Нима бе наследница и на всички интригуващи тайни, обвили семейството й?
Тъкмо тази неканена мисъл за Сейдж ме бе нападнала в гръб, в съзнанието ми се надигна и гласът на непривлекателната й майка. С кого мислиш, че си имаш работа? Този въпрос ми бе задала Розмари онази вечер в ресторанта. Имаш ли изобщо някаква представа коя съм аз?
Реших — особено при тези студени и мокри обстоятелства, — че е време да се намеся. Определено ми беше писнало.
— Какво точно имаш предвид — попитах Сейдж раздразнено, — като казваш, че Ним трябва да знае „кои сте вие“? Така като гледам, от ляво на дясно ми приличате на чичо ми, шефа ми и на двама от съседите на майка ми…
Замълчах, защото Сейдж, пренебрегвайки ме напълно, въздъхна изискано със стиснати устни и леко разтворени ноздри. Хвърли многозначителен поглед към бюрото на рецепционистката и прошепна на Ним:
— Не може ли ние петимата да отидем на някое по-дискретно място, за да поговорим? Разбира се, веднага след като вие и Александра се преоблечете. Навярно отлично знаете въпроса, който се налага да обсъдим.
Тъкмо се наканих да протестирам и Ним ме изненада:
— В моята стая. След десет минути — каза той и кимна на триото. После откъсна парченце хартия от листа в джоба си и надраска номера на стаята.
Какво, за бога, си мислеше чичо ми? Той най-добре знаеше, че майка ми е в опасност, че може би дори се намира тук, във Вашингтон, и че трябва да тръгна веднага от хотела. А ето че отново се готвехме да изпушим лулата на мира с врага! Бях бясна.
Ним се отправи към съблекалнята, а аз се извърнах и сграбчих Сейдж за лакътя.
Гален и Родо вече се бяха качили до средата на стълбите, към входа на спортния клуб, така че се надявах, че няма да чуят въпросите ми. Но в следващия миг установих, че съм потискала нещата в себе си толкова дълго, че когато ги освободих, вече никой не можеше да ме спре:
— Кой свика тази среща? — запитах Сейдж. — Ти или онези двамата на стълбите? Защо с Марч сте ме търсили „из цял Джорджтаун“ днес? Какво изобщо правите вие двамата във Вашингтон? Защо сте се срещали в Денвър онази неделя, след като заминах? Какво имахте да обсъждате с Вартан Азов и Лили Рад?
Нямаше нужда да пазя в тайна това, че знам за срещата в Денвър — Розмари Ливингстън ми беше казала, а още тогава тя знаеше, че съм получила информация и от Нокомис Кий.
Сейдж ме изгледа с хладно надменно и снизходително изражение, което винаги ме е изпълвало с желание да го изтрия от лицето й с тел за миене на чинии. После се усмихна — пред мен отново застана най-популярното момиче в училището в пълно бойно снаряжение.