Слава богу, че бях направила трийсетте дължини в басейна тази сутрин, преди реалността да ми се стовари върху главата.
Слава богу, че преди малко бях задигнала факса от Кий от джоба на хавлията на чичо.
Защото по всичко изглеждаше, че любимият ми чичо Слава — човекът, на когото винаги бях доверявала всичко — дори самата себе си, на когото през целия си живот бях вярвала повече, отколкото на родителите си — има да ми обяснява доста неща. В момента не бях сигурна дори дали едно обяснение би оправило нещата. Както казваше майка, когато бях дете: „Истинското име на «пропуснах да спомена» е «излъгах».“
Подчиних се. Издърпах стола си иззад цветята, за да се „присъединя към групата“, и използвах възможността да направя наум кратка рекапитулация.
Колко факти и хипотези бях споделила с Ним снощи?
Колко от онова, което той ми бе казал, бе „лъжа поради неспоменаване на реалните обстоятелства“, и колко — неща, които можеха реално да ми бъдат от помощ?
Не можех да твърдя, че ме бе лъгал хладнокръвно в очите, но със сигурност ме бе подвел. Първо, всяка негова забележка, произнесена през последните двайсет и четири часа, бе загатвала, че той никога през живота си не е срещал нито Родо, нито Гален. Това ми убеждение не бе разколебано и тази сутрин, когато чичо бе дешифрирал кодираното име на Марч и бе допуснал по какъв начин Гален и Родо може да са свързани, а именно чрез историята на Карл Велики и шаха Монглан.
Ситуацията на блажено неведение със сигурност се променяше, ако човек се вгледаше малко по-внимателно в някои ненатрапващи се на пръв поглед факти. Например фактът, че Родо е знаел къде във Вашингтон е отседнал Ним, при положение че никой друг не разполагаше с тази информация, дори и аз. Или пък обстоятелството, че Ним е покрил многомилионната сметка за покупката на никому ненужното колорадско ранчо „Скай“ с предполагаем собственик Гален Марч.
Достатъчно бе човек да прочете „ситните букви“, за да му стане ясно, че чичо отлично познава — при това отдавна — всички събрани в тази стая. Вероятно без Сейдж Ливингстън.
Разбира се, последната хипотеза е валидна, ако допуснем, че Сейдж казва истината.
— По всичко изглежда, че през цялото време сме защитавали грешния човек — обърна се Ним към цялата стая, след като всички се бяха подкрепили с напитка. — Кат ни надхитри до един с това нейно изчезване. Все още нямам представа защо го направи. Някакви предположения?
— Ясно е като бял ден — включи се Родо, — че Кат не повери своята безопасност или безопасността на Александра на никого от нас. Защо иначе би се заела сама с тези сериозни въпроси?
Още докато той говореше, проумях, че не мога да издържам и секунда повече. Щях да се пръсна.
— Мислех, че вие не сте се срещали досега? — казах със сладък гласец, като в същото време пронизвах с поглед Ним в другия край на стаята.
— Не сме се срещали — поясни той с досада. — Нарочно бяхме държани далеч един от друг. Това бе идея на майка ти, още от самото начало. Всъщност всичко започна след смъртта на баща ти. Така става, като си имаш работа с жена, позволила майчинският й инстинкт да надделее над здравия разум. Умът й си беше съвсем наред, преди ти да се родиш. След това настъпи голямата каша.
Страхотно. Сега пък аз излязох виновна за всички кроежи, които тия тук са замисляли, като в същото време от мен всичко умишлено е било скривано.
— Може би ще ми обясниш — попитах Ним и посочих Гален, — ти ли си собственик на ранчо „Скай“, както твърди Сейдж? Или той?
— Кат ме помоли да купя ранчото — отвърна Ним. — Обясни ми, че искала то да служи като буферна зона пред домогванията на спекулантите със земя. Имала предвид и някой, който щял да бъде „прикритие“, да се представя за собственик, за да заблуди местните и да отклони вниманието им от тях нашата намеса. Не знаех кой трябва да влезе в тази роля, но по всичко личи, че това е бил господин Марч. Изглежда, госпожица Ливингстън пък е помогнала продажбата да стане без излишен шум.
Сейдж? Защо майка ми е намесила и нея? Тя мразеше цялото семейство Ливингстън. Това обаче обясняваше как Сейдж е научила кой е истинският собственик на ранчото. Въпреки всичко обаче не можех да схвана смисъла на този сценарий. Още по-малко пък схващах защо майка е решила да покани всички Ливингстънови и на проклетото парти за рождения си ден. Прииска ми се да запищя.
Още няколко големи парчета от мозайката липсваха. Но не стана нужда да питам. Господарят на Пиренеите се намеси: