Страхът ме сграбчи отзад за врата. Почувствах се сякаш някой ме дръпна встрани от някаква скала, на която всъщност се канех да стъпя. Но нямаше какво да се прави. Трябваше да знам истината.
— И какво е извършила майка ми? — попитах аз Сейдж.
Сейдж огледа останалите в стаята, които изглеждаха толкова смаяни от посоката, която бе взел разговорът, колкото бях смаяна и аз.
— Мислех, че всички знаете — каза тя. — Кат Велис е убила моя дядо.
Въпросът
„Важни са въпросите. Да разбереш кои са верните въпроси е равностойно на това да останеш в играта…
Потокът от информация заплашва да замъгли очертанията на стратегията, да я удави в подробности и цифри, изчисления и анализ, тактика и възможни реакции.
За да имаме силна тактика, трябва да разполагаме със силна стратегия, от една страна, и с точни изчисления, от друга. И двете изискват способност да гледаш в бъдещето.“
Вече ми стана ясно защо всевъзможните разузнавателни агенции и шпионски централи изпитват такива затруднения с отделянето на зърното от плявата. Да не говорим какви проблеми пък имат с различаването на истината от измислицата. Чувствах се така, сякаш току-що съм прекрачила през огледалото и се намирам в Огледалния свят, където всички край мен се разхождат на ръце.
Сейдж Ливингстън, моят стар кошмар още от мрачните училищни дни, тъкмо ми бе съобщила, че майка й Розмари я е „насъскала“ по мен още от първия ми ден в Колорадо. И защо? За да си отмъсти на майка ми за някакво въображаемо убийство, което уж била извършила, и да „внедри“ някой роден бял играч в сърцето на злата империя, която Черният отбор бе издигнал буквално на прага на семейство Ливингстън.
Няма нужда да казвам, че имах проблеми с отсяването на истината от фантасмагориите, които бяха задръстили тази версия за нещата.
Най-очевидната глупост бе твърдението, че майка ми, по природа отшелник, изобщо някога през десетте години в Колорадо е имала каквото и да било вземане-даване с някого от семейство Ливингстън. Аз не бях нито виждала, нито чувала нещо подобно.
Как тогава сме заключили, че е решила да ги преследва по шахматната дъска? Абсурд.
Колкото до някакво поощряване на приятелство между нас със Сейдж… Това също ми звучеше като някой от номерата на Розмари. Майка ми никога не е харесвала Сейдж, точно както и аз.
Но най-голямата слабост в разказа на Сейдж беше тази, срещу която чичо възрази. След последните думи на госпожица Ливингстън той скочи срещу нея.
— Какво, за бога, те кара да мислиш, че Кат Велис е убила дядо ти? Тя не би наранила и муха — изръмжа Ним презрително. — Познавам Кат от времето преди да се роди Александра, още от времето преди да се омъжи! За първи път чувам подобно нелепо обвинение.
Взе ми думите от устата. Гален и Родо също изглеждаха втрещени от твърдението на Сейдж. Всички втренчиха поглед в нея.
За първи път я виждах в преимуществено мъжко обкръжение. Тя изглеждаше така, сякаш е загубила дар слово, седеше на ръба на тапицирания със сатенена дамаска стол и продължаваше да си играе с глупавата диамантена гривна. Забелязах, че на нея виси малка фигурка на тенис ракета, изработена от изумруди. Господи!
След като стана ясно, че Сейдж няма намерение да отговаря, Родо се намеси:
— Сигурен съм, че мадмоазел Сейдж Ливингстън не желаеше да намеква, че майката на Александра би могла да нарани човек умишлено, нали така? Ако подобно нещо изобщо е имало, със сигурност е било нещастен случай или пък някакво злощастно недоразумение?
— Може би казах твърде много — въздъхна Сейдж. — Всъщност съм само вестител и по всичко изглежда, вестите, които нося, са лоши за всички вас. В края на краищата, както вече стана ясно, започнала е нова Игра с нови играчи. По тази причина родителите ми ме накараха да помогна на Гален да издири Кат, щом се разбра, че е изчезнала, както и да дойда с него тук, във Вашингтон, за да се срещнем с Александра. Те бяха напълно сигурни, че всички вие разбирате действителната ситуация, че сте наясно с действията на Кат Велис в миналото, че до един се противопоставяте на настоящите й планове и тази, която им се противопоставя най-силно, е самата Александра. Всички знаят, че тя не си говори с майка си от години. Сега обаче виждам, че навярно сме грешали…
Сейдж остави думите да увиснат в пространството и огледа всички ни безпомощно. Бих искала да кажа, че никога не бях виждала Сейдж толкова уязвима, но всъщност не допусках, че думата „уязвима“ въобще фигурира в речника на госпожица Ливингстън. Поведението й в момента също бе уловка. И макар че се подразних от коментара й във връзка с отношенията ми с майка, все пак трябваше да призная, че тези отношения май наистина не бяха тайна за никого.